И тримата похитители бяха почти деца. Едва ли някой от тях беше навършил двайсет. Този на седалката до шофьора беше съвсем хлапак — най-много на петнайсет-шестнайсет. От радиото блъскаше ужасен рап, а двамата се полюшваха в такт и си разменяха по някоя непонятна фраза на виетнамски. Нищо в поведението им не показваше безпокойство от факта, че са отвлекли един от най-влиятелните политици на Америка.
Махоуни разбра по какъв начин Кармоди бе организирал отвличането му. Новината за обедната му реч пред членовете на „Лосовете“, или както там й беше името на оная шантава организация, беше публикувана в два-три вестника и няколко уебсайта. По всяка вероятност виетнамчетата го бяха поели след събитието, като едновременно с това бяха потърсили подходящо място за своята малка операция. И бяха избрали подземния паркинг. Махоуни беше убеден, че тези хлапета, по всяка вероятност нелегални имигранти, изобщо нямат представа кой е той. Вярно, че в родния му щат го познаваха всички, но само на двайсет километра от околовръстното на окръг Колумбия хората не знаеха дори името на председателя на Камарата, да не говорим за разпознаване. А за тези хлапета той беше само един дебел старец, когото са им наредили да отвлекат.
— Чу ли какво ти казах, кретенче такова? — изрева той. — Трябва да пусна една вода!
Хлапаците не си бяха направили труда дори да го завържат. Седеше с гръб към двойната задна врата, която беше заключена. Дори да искаше да скочи при сто километра в час, нямаше как да го направи. Държеше пълна бутилка уиски, която похитителите му тикнаха в ръцете. Явно Кармоди си беше направил труда да го проучи, но не чак дотам, че да стигне до любимата му марка. Идеята беше ясна — пленникът ще се насмуче и няма да създава проблеми по време на пътуването. Дразнеше се от липсата на респект у бандитите. Не към председателя на Камарата на представителите, а към човека. Явно не се съмняваха, че лесно ще се справят с един невъоръжен дядка с наднормено тегло и бели коси — по-лесно, отколкото с някое десетгодишно хлапе. И това го ядосваше много повече, отколкото самото отвличане.
— Хей! — изрева Махоуни. — Казах, че…
— Затваряй уста! — отвърна онзи с пистолета, подхвърли нещо на шофьора и двамата избухнаха в смях. Явно беше много смешно, защото младежът започна да блъска с юмруци по арматурното табло.
— Ако се напикая, ще ви очистя всичките! — изръмжа Махоуни. Изобщо не се шегуваше.
— Ти млъквай, ние спре след малко — обясни му стрелецът. Замълча за миг, после добави: — Нас наредили не те закачаме, ама кажеш ли още един път „кретенче“, аз фрасне теб с пищов! Ясно?
Махоуни се усмихна.
Пет минути по-късно микробусът напусна магистралата и пое по тясно отклонение. След още пет спря на банкета. От двете страни на пътя чернееше разорано поле. Шофьорът натисна някакво копче и вратата зад гърба на Махоуни изщрака. Двамата с пасажера слязоха и му отвориха.
— Пикаеш бързо! — разпореди се онзи с пистолета.
Махоуни понечи да обясни, че простатата му не се връзва с бързо пикаене, но после се отказа. Хлапакът знаеше само няколко думи на английски, а другите двама не знаеха и толкова. Закачката с простатата нямаше да бъде разбрана, макар че изобщо не беше закачка.
Слезе на земята с цената на известни усилия. Ставите му се бяха сковали от дългото седене, а раненото коляно адски болеше. Отдалечи се на няколко крачки и дръпна ципа на панталоните си. Шофьорът и онзи с пищова застанаха зад гърба му, а младежът от предната седалка се изравни с него и също разкопча панталоните си. Сякаш бяха стари дружки на чашка, излезли да се облекчат.
Махоуни вдигна глава. Небето беше обсипано със звезди. Неестествено ярки в чистия, свободен от градския смог въздух. Винаги се беше удивлявал на звездите. Особено по време на войната. Но тогава удивлението му беше примесено със страх, защото ги гледаше от поредната кална дупка сред безкрайните оризища и чакаше някой като тези хлапаци да изскочи от мрака и да му види сметката. Но тогава и самият той беше хлапак.
Сега обаче не се страхуваше, факт, който леко го изненада.
Просто искаше да разбере какво става.