Демарко се облегна на предния капак. Ръцете му продължаваха да са вързани на гърба. Долови тихото плискане на Потомак и неволно си представи трупове, понесени от течението към океана.
Кармоди и Ема отбиха на банкета, на стотина метра от изхода на магистралата, която щеше да ги отведе към пристанището. Стигнаха тук за десетина минути, потеглили с бясна скорост от къщата на Демарко в Джорджтаун. До срещата с Ли Мей оставаха петдесет минути.
Кармоди отвори сака, който лежеше в краката му. Извади кутийка камуфлажна боя и започна да маже лицето и ръцете си. Целият беше в черно: шапка, пуловер с висока яка, черни джинси и черни ботуши. Следващият предмет, който извади от сака, беше нож в кожен калъф, който пристегна към десния си глезен с помощта на тиксо. След него се появи заглушител, който завинти към дулото на малък пистолет 22-ри калибър. Извади още един пистолет, който пъхна в колана на гърба си. Стори го толкова бързо, че Ема не успя да установи марката му. Последната вещ в сака се оказа чифт очила за нощно виждане.
— Като в доброто старо време, а? — подхвърли Ема.
— Не — поклати глава Кармоди. — Тогава го вършех в името на родината.
Ема остана изненадана от горчивината в гласа му.
— Трябва ми един час — добави той.
— Четирийсет и пет минути — поклати глава Ема. — Тя ме предупреди, че ще убие Джо, ако закъснея.
— Трябва ми най-малко час! — настоятелно рече Кармоди.
— Тя ще се изнерви. И вероятно ще хукне да бяга.
— Да се надяваме, че няма да го направи.
Кармоди вдигна ръка и натисна едно копче над главата си. Не искаше лампичката на тавана да се включи при отварянето на вратата. Хвана дръжката, но се спря.
— Между другото, ако случайно ме гръмнат, а ти оцелееш, кажи на флота, че не съм предал на китайците нищо важно…
— За какво говориш?
— В момента ядрената технология на нашите бойни кораби е доста остаряла. „Нимиц“ — първият ни атомен самолетоносач, е построен през 1972 година, а първата атомна подводница „Трайдънт“ — през седемдесет и девета. За това време те са събрали предостатъчно информация за тях и несъмнено са били запознати с повечето неща, които им предавах. Направих си труда да прегледам дисковете от корабостроителницата, преди да ги предам на Ли Мей. Изтрих от тях всички нововъведения, направени през последните четири-пет години. Промених някои неща и в техническите наръчници, което на практика ги прави неизползваеми. Общо взето, китайците получиха много неща, някои от които със сигурност виждат за пръв път. Но сред тях няма нищо, свързано с последните модификации на навигационните и оръжейните системи. От оперативна гледна точка не съм им предал нищо съществено. Със сигурност биха научили повече от материалите в специализирания печат. Кажи на флота, че това беше най-доброто, което успях да направя… Но което трябваше да направя!
— Но защо, Кармоди? Не беше за пари, нали?
Бившият тюлен пренебрегна въпроса и отвори вратата.
— Искам един час, за да се измъкнем живи — рече през рамо той.
— Фойерверките — рече Ема.
— Какво? — обърна се той.
— Онази кутия, която открихме в дома ти. Беше пълна с детски фойерверки. За твоето дете ли бяха предназначени, Кармоди?
Той я гледа втренчено в продължение на цяла минута, но не отговори. После внимателно затвори вратата и изчезна в мрака.
— Къде се губи, по дяволите? — изръмжа Ли Мей.
— Ще дойде — рече Демарко.
— Закъснява с десет минути!
— Откъде идва?
— От Манасас. Но вероятно излъга.
— Не те е излъгала. След престрелката в клуба тръгна именно за Манасас. Няма начин да се появи за по-малко от час, защото шосе 66 е в ремонт. Дори в този час от денонощието ще е принудена да кара бавно.
Това за ремонта беше лъжа. Демарко нямаше представа каква е причината за забавянето, но Ема (и Кармоди) със сигурност имаше достатъчно разумно основание. Ли Мей обаче не беше доволна от обяснението му. Беше много възбудена и вероятно се опитваше да отгатне какъв капан са й заложили. Не е далеч от решението да ми тегни куршума и да изчезне от мястото на срещата, мрачно си помисли той.
Времето сякаш спря. Минутите се точеха агонизиращо бавно. Приискаха му се доста неща. Да изпуши една цигара, защото в момент като този изобщо не му пукаше за опасността от рак на белите дробове. Да се обади на майка си и да й каже колко много я обича. Не беше я чувал от месеци. Да задържи Даян Карлучи максимално далеч от цялата бъркотия. Да беше тръгнал на онова прословуто пътешествие из Европа, което планираше от години. Да беше запазил брака си и да имаше дете. Ех, колко много желания…