Кармоди стоеше в средата на стария железен мост, който носеше името Манет Бридж. Оттук до корабостроителницата имаше около километър и половина. Над сухия док светеха ярки прожектори, монтирани на високи стоманени кули. Отдалеч приличаше на стадион, на който се провежда поредният мач на електрическо осветление. С тази разлика, че тук се работеше двайсет и четири часа в денонощието.
Огледа се за евентуално приближаващи се коли, после се наведе и пусна шаха във водата под краката си. След известен размисъл се отказа от идеята да скрие лаптопа, стигнал до разумното заключение, че ако му потрябва компютър, лесно ще се сдобие с нов.
Хвана с две ръце железния парапет и погледна надолу.
Операцията навлизаше в опасна фаза и май щеше да е най-добре да бъде прекратена. Но тя едва ли щеше да се съгласи. Погледна часовника си. Време е. До срещата оставаха по-малко от два часа.
Определеното от нея място беше далеч от Бремертън, отвъд Грийн Маунтън, нагоре по път с много завои, чиято асфалтова настилка преминаваше в макадам и свършваше на малко сечище сред гъста гора. Този път му се наложи да чака по-дълго от обикновено. Тя явно имаше основание да удължи проверката си.
Когато влезе в колата и седна до него, той остана изненадан от облеклото й. Обикновено се появяваше пременена в черни джинси и черна тениска с дълъг ръкав. Но тази вечер се беше издокарала с вечерна рокля с голямо деколте, която разкриваше стройни, изящно оформени бедра. На краката й имаше елегантни обувки с високи токчета, които бяха много секси и крайно неподходящи за околния терен. Дори си беше сложила парфюм. Явно тази среща беше прекъснала или отложила някакъв официален ангажимент, въпреки че Кармоди не можеше да си я представи в подобна роля. Нямаше идея как протича всекидневието на тази жена. Винаги си я беше представял като красив вампир, който лежи в ковчега си и чака спускането на мрака.
Както обикновено тя започна без всякакво предисловие:
— А сега какво ще правиш?
— Ще чакам. Покривам се и чакам.
Тя го погледа известно време, после бавно кимна.
— Говорил ли е с някого, преди да напусне корабостроителницата?
— Не знам.
— Трябва да държиш тези глупаци изкъсо!
— Не съм ги подбирал аз! — сопна се Кармоди.
— Но ти отговаряш за тях! — остро отвърна тя.
Което беше вярно.
— Колко време ще чакаме?
— Не мога да кажа — сви рамене той. — Може би месец…
Тя замълча за момент и само кимна. Това бе единствената й черта, която допадаше на Кармоди — не му губеше времето да изразява недоволство, не го ръчкаше да бърза.
Жената отвори вратата, очевидно приключила с въпросите. Този път инструкции липсваха.
— Има и още нещо, което трябва да знаеш — подхвърли след нея Кармоди.
10
Дейв Уитфийлд беше убит с нож.
Точно в 8:10 ч беше набрал мобилния телефон на Демарко, а двайсет и осем минути по-късно беше напуснал корабостроителницата. Никой не знаеше защо го е направил и накъде е тръгнал, но Демарко имаше едно определено предположение. Лошата връзка по време на разговора вероятно се дължеше на факта, че Уитфийлд беше тръгнал да го търси в мотела, разчитайки да го хване на закуска в този все още ранен час.
Колата на инженера беше на малък паркинг на три пресечки от корабостроителницата. Той побираше шест-седем коли и до него се стигаше по тясна уличка. На практика представляваше заден двор на частен дом, чийто собственик отдавна беше стигнал до заключението, че вместо да стриже тревата, може да събира по осем долара на ден от работниците и служителите на корабостроителницата. Виждаше се само от пешеходната алея и от задните прозорци, разбира се, ако собственикът реши да надникне.
Именно на този паркинг бе убит Уитфийлд, а съдейки по температурата на черния дроб и някои други допълнителни фактори, часът на смъртта беше установен на около девет сутринта. Смъртоносният удар бе само един, нанесен с дълъг нож, проникнал между ребрата и прерязал аортата. Нападателят бе прибрал портфейла и часовника на жертвата и бе натикал тялото под колата — открито часове по-късно, когато работник от корабостроителницата отскочил до колата си по време на обедната почивка.
През първите два дни след убийството Франк Хатауей демонстрира на какво е способен един изключително разгневен главнокомандващ флота. Побеснял екип следователи от Служба разследвания към ВМС връхлетя корабостроителницата, а началникът на местната полиция получи такъв ритник в задника, че беше принуден да се раздвижи. В разследването се включиха и двама агенти на ФБР от Бюрото в Сиатъл, които бяха командировани в Бремертън. Тяхната юрисдикция беше малко спорна, защото престъплението бе извършено в очертанията на градчето, но в Сиатъл прецениха, че ще е по-добре да не занимават бесния Хатауей с такива подробности.