— Аха, дори прекалено — кимна тя.
Начинът, по който произнесе „аха“, я издаде. Чиста нюйоркчанка.
— Бруклин? — запита той.
— Не позна, умнико. Куинс. Май не ме помниш, а?
— Познаваме ли се? — учудено я погледна той.
— Така си мисля. Брат ми се казва Ник Карлучи.
— Стига, бе! — облещи се Демарко. Ник Карлучи беше негов съученик от гимназията. Не бяха близки приятели, защото майка му забрани да дружи с него, след като го арестуваха за кражба на кола. Фактът, че баща му работеше за известен мафиот, не означаваше абсолютно нищо за мисис Демарко, която не искаше синът й да общува с престъпници.
— Как е Ник? — попита той.
— Няма значение — отвърна жената. Каза го така, сякаш старата му дружка беше зарязал Йейл малко преди да стане доктор.
Нещо започна да му се прояснява. Ник действително имаше сестричка — кльощаво момиченце с остър език. Как й беше името, по дяволите?
— Даян — осведоми го жената, която явно притежаваше качеството, което всички представителки на нейния пол демонстрираха по отношение на Демарко: да четат мислите му с такава лекота, сякаш на челото му свети електронно табло.
— За коя служба работиш? — попита тя. — За Служба разследвания към ВМС?
— Не, за Конгреса.
— Че какво общо има тук Конгресът? — учуди се жената.
Преди да успее да отговори, той забеляза Ема, която се появи на вратата на залата и нетърпеливо му махна.
— Сложно е — промърмори той.
— Аха — кимна Даян. Пак онова многозначно нюйоркско „аха“, но този път в смисъл „сякаш каквото и да кажеш, ще прозвучи сложно“.
Ема продължаваше да му маха и очевидно беше ядосана.
— Аха — натъртено повтори той. — Толкова сложно, че ще отнеме цяла вечеря, за да ти го обясня.
Усмивката на Даян Карлучи му хареса. Тя извади визитна картичка от джобчето на сакото си и му я подаде.
— Звънни ми по-късно. Ако не се случи нещо непредвидено, няма проблем да вечеряме заедно. Въпреки че си представител на Конгреса…
Е, това е. Нищо не може да се сравни с момиче от квартала.
Демарко тръгна към Ема, която подвикна едно „побързай“ и изчезна от рамката на вратата.
— Май не вярваш, че убийството е дело на онзи шантав клошар — рече той, след като я настигна.
— Мисля, че психическото заболяване на мистър Конран е единственото му престъпление — отсече Ема.
— На кого се обади? — полюбопитства той.
— Видях, че разговаряш с младата дама от ФБР — отклони въпроса Ема. — Май си сверявахте бележките, а?
— Много смешно. Порасналата сестричка на едно момче от моя квартал.
— Смешно, ами как! — иронично отвърна Ема. — А още по-смешното е, че много прилича на бившата ти съпруга!
Демарко беше разведен от няколко години. Жена му стана любовница на собствения му братовчед, а при развода му взе почти всичко. Въпреки това той все още не можеше да я забрави и продължаваше да се захласва по жени с нейната външност. Нещо, което Ема знаеше много добре.
— Този път не позна! — изръмжа той.
12
Ема реши, че трябва да види мястото, на което са работили Мълърин и Нортън и което Уитфийлд бе напуснал непосредствено преди смъртта си. Шефът на сигурността Ричард Милър вече беше излязъл от участъка, но тя успя да го хване в момента, в който се качваше в колата си.
Главата на този човек наподобяваше буца сгурия — квадратно лице, над което стърчеше посивяла коса — гъста и подстригана като четка. На младини вероятно е бил силен и як, но на петдесет години мускулите му се бяха превърнали в пояс тлъстини около кръста. Изслушал желанието на Ема с видимо нетърпение, той категорично отсече, че няма време за екскурзионни обиколки. След което тя извади една визитна картичка от чантичката си и му я подаде.
— Наберете този номер, мистър Милър. Отсреща ще вдигне представител на Пентагона с няколко звезди на раменете, който ще ви обясни защо трябва да бъдете любезен с мен. Сега мисля да изпия едно кафе, но след пет минути се връщам.
Четвърт час по-късно Ема, Демарко и Милър крачеха към центъра за обучение и квалификация на корабостроителницата. Шефът на охраната непрекъснато поглеждаше към Ема, явно впечатлен от това, което бе чул от представителя на Пентагона.
За да стигнат до центъра, трябваше да прекосят почти цялата корабостроителница — един огромен терен, където всичко говореше за широк размах: сгради, оборудване, сухи докове. Демарко безусловно повярва на Милър, който заяви, че тази корабостроителница е най-голямата на запад от река Мисисипи.