След деветата дупка прекратиха играта и се насочиха към ниската постройка на клуба. Демарко измъкна смачканото си сако от багажника на количката. Ризата му беше прогизнала от пот, по маншетите на панталоните му имаше зеленикави петна, а новите му мокасини бяха смачкани и пълни с пясък.
— Ще ви се обадя в момента, в който науча нещо, сър — каза той, докато се опитваше да приглади сакото си с длан.
— Да, добре — разсеяно отвърна Хатауей, който очевидно не го чу, зает да изчислява точките си. По всичко личеше, че не се интересува особено от измамите в някаква корабостроителница, а просто иска да се отърве от досадната си сестра. И благодарение на Махоуни беше получил това, което иска: Джо Демарко, наперения специален следовател от Конгреса.
Изплезил език, Махоуни старателно изписваше своите точки до тези на Фарис.
— Имаш четирийсет и една, приятел — обяви той, замълча за момент, после добави: — А аз имам четирийсет.
— Я ми подай проклетия картон, Махоуни! — изгледа го с недоверие Фарис и протегна ръка.
2
Ема и Кристин седяха на белите плетени столове на верандата, пиеха мимоза — коктейл от шампанско и портокалов сок — и преглеждаха сутрешните вестници. Образец на семейна идилия. Отвъд верандата се виждаше градината на Ема. Английска градина, научи Демарко от нея, защото, доколкото му беше известно, английските градини се поддържат от градинари, които имат грижата да садят стотици цветя с дълги стъбла, оставяйки ги да цъфтят на воля, без да ги подреждат в обособени лехи.
Ема носеше бял ленен панталон и мексиканска блуза на червени и оранжеви цветя, която разкриваше голите й рамене. Кристин, трийсет и няколко годишна блондинка, която свиреше на чело в Държавната филхармония, беше с изрязана фланелка и шорти. Тя притежаваше най-хубавите крака, които Демарко беше виждал, но той избягваше да ги гледа, защото не искаше да предизвиква ревността на домакинята.
Ема беше висока и слаба, с царствена осанка и къса коса, която изглеждаше сива или руса — според светлината. Беше поне десет години по-възрастна от Демарко, но като че ли в далеч по-добра форма. Очите й се вдигнаха над вестника и се насочиха към приближаващата се фигура. Имаха цвета на водата в норвежки фиорд и обикновено бяха точно толкова топли.
— Видът ти е ужасен, Джоузеф — промърмори тя, оглеждайки дрехите му. — Какво си правил, за бога?
— Играх голф с лидерите на свободния свят — отговори той.
— Това обяснява нещата — кимна тя. — Ще пиеш ли нещо? Имам мимоза.
— Предпочитам само портокалов сок. Негазиран.
Демарко избра стола до Ема, от който фигурата на домакинята блокираше гледката към прекрасните бедра на Кристин. Това беше благоразумният избор. Размениха си по едно „здрасти“ с младата жена, след което тя отново се задълбочи във вестника. Без съмнение, ако свиреше на обой, тя със сигурност щеше да прояви много по-голям интерес към него.
— Какво знаеш за флота, Ема?
— Много неща, повечето от които предпочитам да забравя.
Демарко очакваше този отговор. Макар че никога не говореше по въпроса, Ема беше работила във Военното разузнавателно управление, и то на позиция, за която словосъчетанието „строго секретно“ беше твърде слабо, за да покрие степента на секретност, свързана с преките й служебни задължения. Тя твърдеше, че е напуснала агенцията още преди няколко години, но Демарко имаше причини да се съмнява. Ема беше най-загадъчната личност, която беше срещал в живота си. И изпитваше задоволство от този факт.
— А за военните корабостроителници?
— Малко. Ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш защо задаваш тъпи въпроси?
Демарко й разказа за проблема на Хатауей и зададе няколко въпроса за корабостроителниците и хората, работещи в тях.
— Нямах представа, че флотът разполага със собствени корабостроителници — заключи той.
— Те са четири на брой, пръснати из цялата страна — отвърна с педантичния си глас Ема. — В тях работят предимно цивилни на договор с Министерството на отбраната, а задълженията им са свързани с ремонта и презареждането с гориво на бойни кораби, задвижвани от атомни реактори.