— Проклет да съм! — изпъшка Демарко.
— Ще бъдеш — хладно отвърна Ема и допълни чашите с мимоза.
Докато стане време за обяд, тези двечките май ще бъдат доста на градус, помисли си Демарко.
— Защо Махоуни те дава назаем на Хатауей по този въпрос? — попита Ема, докато подаваше чашата на Кристин.
— Не знам — унило отвърна Демарко. — Играе голф с него, сигурно са приятели. Но по-вероятно е да поиска нещо в замяна и е преценил, че няма нищо лошо да направи услуга на Хатауей. С Махоуни човек никога не може да бъде сигурен. Трудно е да предвидиш постъпките на човек, който още в девет сутринта започва да се налива с бира.
— Хм — изрази отношението си Ема. — Между другото, в коя корабостроителница работи въпросният инженер? Онази в Норфък ли?
— Не — поклати глава Демарко. — В някаква друга, намира се в Бремертън, малко градче близо до Сиатъл.
Красивата руса главица на Кристин надникна над вестника.
— Сиатъл! — многозначително повтори тя, а в очите й се появи дяволит блясък. Сигурно така е изглеждала на дванайсет години, когато е тормозила малкото си братче, помисли си Демарко.
Ема дари любимата си с нежна усмивка и отново се обърна към него.
— Джо, вземайки предвид моите огромни познания в областта на военното дело и твоите ограничени такива въобще, стигам до заключението, че ще трябва да те придружа до Бремертън.
Демарко се бе запознал с нея няколко години по-рано, когато й спаси живота. Този акт се дължеше повече на късмет и благоприятно стечение на обстоятелствата, отколкото на някакъв героизъм от негова страна, но оттогава до ден-днешен Ема му оказваше помощ за изпълнението на определени мисии. Даваше му полезни и навременни съвети, осигуряваше му връзка с най-различни експерти извън закона — хакери, майстори на електронното подслушване, а веднъж дори и един касоразбивач — все хора, които по един или друг начин бяха свързани със сенчестата дейност на ВРУ. В редки случаи му асистираше лично, но винаги след дълги увещания от негова страна. За пръв път се случваше тя сама да му предложи помощта си.
— Хей, какво става? — внимателно я изгледа той.
— По една случайност филхармонията ще изнесе два концерта в Сиатъл, като първият от тях е вдругиден — отвърна Ема и нежно потупа съвършеното бедро на Кристин.
— Аха — кимна Демарко, моментално разбрал за какво става въпрос. Ако иска помощта на Ема, разходите за пътуването й до Сиатъл трябва да бъдат поети от бюджета на председателя. Ема беше доста богата жена, но и малко стисната. Може би точно по тази причина беше и богата.
3
Кармоди се появи на срещата точно в осем вечерта. Този път жената беше избрала уединена полянка за пикник край езерото, на двайсетина километра от Бремертън. Тя посочваше ново място за всяка от техните срещи.
Знаеше, че ще трябва да чака двайсет минути, а може би и повече. Разбира се, тя вече беше някъде тук и внимателно проверяваше дали не е бил проследен. Зърна я точно половин час по-късно. Фигурата й изскочи иззад дръвчетата вдясно от мястото му и бързо се насочи към него. Беше облечена изцяло в черно — черни джинси, черна тениска с дълъг ръкав, черни маратонки. На рамото й се поклащаше черен сак. Беше висока и стройна, а походката й се отличаваше с лекота и грациозност. Отвори вратата на колата и се тръшна на седалката, без да го поздрави. После дръпна ципа на сака си, извади лаптоп и го включи.
Тъмната й коса беше подстригана късо и стърчеше на всички страни, непокорна и остра като характера й. Без да претендира за точност, Кармоди й даваше някъде около четирийсет години. По гладкото й лице липсваха каквито и да било бръчки, което според Кармоди се дължеше на абсолютното отсъствие на емоционалност в поведението й. Никога не беше срещал човек с по-безстрастно лице, никога не я беше виждал да се усмихва.
Програмата зареди и жената най-сетне проговори.
— Давай! — лаконично процеди тя.
Кармоди бръкна под шофьорската седалка и й подаде плоска пластмасова кутийка, в която имаше диск без надписи.
— Само един?
— Да.
Жената понечи да каже нещо, но после се овладя и вкара диска в лаптопа. Изчака отварянето на документа, прехвърли няколко страници с помощта на курсора, после спря, за да прочете част от текста. В рамките на десетина минути повтори операцията още няколко пъти. В колата цареше пълна тишина. Не изчете целия документ, защото това би отнело твърде много време. Но прегледа достатъчно, за да получи представа за съдържанието му. Най-после затвори капака и прибра лаптопа в сака си.