Карлос Кастанеда
Вторият пръстен на силата
ПРЕДГОВОР
ЕДИН ЗАОБЛЕН ГОЛ ВРЪХ по западните склонове на Сиера Мадре в Централно Мексико бе мястото на моята последна среща с дон Хуан и дон Хенаро и с другите им двама чираци, Паблито и Нестор. Тържествеността и размахът на това, което се случваше, не оставиха у мен никакво съмнение, че нашето чиракуване бе дошло до заключителния си момент и че аз действително виждах дон Хуан и дон Хенаро за последен път. Към края ние всички се сбогувахме един с друг и после Паблито и аз скочихме от върха на платото в бездната.
Преди скока дон Хуан описа в основни линии всичко, което щеше да се случи с мен. Според него, от скачането в пропастта аз щях да се превърна в чисто познание и щях да се движа напред-назад между двете неотменни състояния на мирозданието — тонал и нагуал.
По време на падането придобиването на познание премина през седемнайсет еластични скока между тонала и нагуала. При навлизанията ми в нагуала аз възприемах тялото си разчленено, не можех да мисля и да чувствам по логичния, обобщаващ начин, по който обикновено го правех, но някак си все пак мислех и чувствах. При навлизанията ми в тонала мигновено се превръщах в единство; ставах едно цяло. Възприятието ми имаше свързаност и цялостност. Имах представа за реда. Заставящата сила на възприятията беше толкова смазваща, тяхната яснота — толкова реална, а обхватът им — толкова обширен, че не ми беше възможно да си ги обясня задоволително. Да се каже, че са били видения, сънища наяве или дори халюцинации, не би изяснило нищо от тяхната природа.
След като изучих и анализирах най-внимателно и грижливо своите чувства, възприятия и тълкувания на този скок в бездната, стигнах до състояние, в което не можех разумно да вярвам, че това наистина се бе случило. И все пак една част от мен непоколебимо държеше на усещането, че това наистина бе станало, че аз действително бях скочил.
Дон Хуан и дон Хенаро ги нямаше вече и тяхното отсъствие създаде у мен една потискаща потребност — потребността да си проправя път сред многото и явно неразрешими противоречия.
Върнах се в Мексико, за да видя Паблито и Нестор, да потърся тяхната помощ за разрешаването на моите противоречия. Но това, на което се натъкнах по време на пътуването, не може да бъде описано по никакъв друг начин, освен като финален щурм срещу моя разум, съсредоточено нападение, подготвено от самия дон Хуан. Чираците му, под негово ръководство, макар и отсъстващ, по методичен и точен начин разрушиха за няколко дни и последния бастион на моя разум. През тези няколко дни те ми разкриха една от двете практически страни на своето магьосничество — изкуството на сънуването, което е същината на настоящата книга.
Изкуството на прикриването, другата практическа страна на тяхното магьосничество и също венец на учението на дон Хуан и дон Хенаро, ми беше показано по време на последвалите посещения и беше в значителна степен най-сложната страна на тяхното съществуване в света като магьосници.
1
ПРЕОБРАЗЯВАНЕТО НА ДОНЯ СОЛЕДАД
УСЕТИХ ВНЕЗАПНО ПРЕДЧУВСТВИЕ, че Паблито и Нестор не са вкъщи. Моята убеденост беше толкова дълбока, че спрях колата. Намирах се на мястото, където асфалтът внезапно свършваше, и исках да преценя дали да продължа този ден дългото и трудно шофиране по стръмния каменист път към тяхното градче в планините на Централно Мексико.
Спуснах прозореца на колата. Беше доста ветровито и студено. Излязох да се разтъпча. Гърбът и вратът ми се бяха схванали от напрежението на многочасовото шофиране. Отидох до края на каменистия път. Земята беше влажна от ранния порой. Дъжд продължаваше да се сипе по склоновете на планините на юг, недалеч от мястото, където бях. Но точно насреща ми, на изток, а също и на север, небето беше чисто. На отделни места по виещия се път забелязвах как проблясват на слънцето синеещите върхове на далечните планински вериги.
След кратко обмисляне реших да се върна обратно и да отида в града, защото имах странното усещане, че ще намеря дон Хуан на пазара. Освен това винаги ставаше така — откривах го на пазарния площад още от началото на моята връзка с него. По правило, ако не го намирах в Сонора, пропътувах до Централно Мексико и отивах на пазара на този град; рано или късно дон Хуан се появяваше. Никога не съм го чакал повече от два дни. Бях толкова свикнал да го виждам по този начин, че бях напълно убеден, че ще го намеря отново, както обикновено.
Чаках на пазара цял следобед. Разхождах се нагоре-надолу между сергиите, придавайки си вид, че търся да купя нещо. След това почаках около градината. По здрач разбрах, че той няма да дойде. После почувствах съвсем ясно, че е бил тук, но си е отишъл. Седнах на една пейка в градината, където обикновено седяхме с него, и се опитах да анализирам усещанията си. С пристигането си в града бях озарен от твърдата убеденост, че дон Хуан е някъде по улиците. Това, което чувствах, беше повече от спомена, че тук го бях намирал безброй пъти преди — тялото ми знаеше, че той ме търси. Но така, както седях на пейката, имах и друга странна увереност. Знаех, че той вече не е тук. Той беше заминал и аз го бях изпуснал.