Доня Соледад беше права; нямаше смисъл да опитвам. Обхвана ме вълна на отчаяние. По някакъв начин знаех, че краят ми е близък. В пристъп на пълно отчаяние казах на доня Соледад, че ще ида в кухнята да взема един нож и ще убия кучето, или ще бъда разкъсан от него; щях така и да постъпя, ако бях открил какъвто и да е метален предмет в цялата къща.
— Не те ли е учил Нагуалът да приемаш съдбата си? — попита доня Соледад, влачейки се след мен. — Това навън не е обикновено куче. Това куче има сила. То е воин. То ще направи това, което трябва да направи. Дори да те убие.
За момент изпаднах в неконтролирано отчаяние, сграбчих я за раменете и изръмжах. Не изглеждаше изненадана или притеснена от внезапното ми избухване. Обърна ми гръб и смъкна шала си на пода. Гърбът й беше много здрав и красив. Изпитах непреодолимо желание да я ударя, но вместо това прокарах ръце по раменете й. Кожата й беше гладка и мека. Ръцете и раменете й бяха мускулести, без да са едри. Имаше съвсем тънък слой тлъстина, която окръжаваше мускулите и придаваше на цялото й тяло вид на мекота; докато опипвах всяка част от него с върховете на пръстите си, усещах твърдостта на невидимите мускули под меката повърхност. Не исках да гледам гърдите й. Тя отиде до преграденото място в задната част на къщата, което служеше за кухня. Последвах я. Седна на една пейка и спокойно си изми краката в една кофа. — Докато си обуваше сандалите, аз отидох с голямо безпокойство до новата пристройка, която бе издигната зад къщата. Когато се върнах, тя стоеше край вратата.
— Щом искаш, да говорим — каза тя нехайно, водейки ме към стаята си, — за никъде не бързаме. Сега можем да разговаряме цяла вечност.
Взе бележника ми от раклата, върху която сигурно го беше оставила самата тя, и ми го подаде с прекомерно внимание. После вдигна покривката на леглото, сгъна я грижливо и я постави върху същата ракла. Тогава забелязах, че двете ракли са с цвета на стените, жълтеникавобяло, а леглото под покривката беше червеникаворозово, почти като цвета на пода. От друга страна, покривката на леглото беше тъмнокафява, подобно на дървото на тавана и на капаците на прозореца.
— Хайде да говорим — каза тя, сядайки удобно на леглото, след като свали сандалите си.
Събра колене към гърдите си. Изглеждаше като младо момиче. Нейното агресивно и заповедническо поведение бе утихнало и бе променено в очарование. В този момент тя беше пълната противоположност на това, което бе по-рано. Начинът, по който ме подканваше да пиша, беше смехотворен. Напомняше ми на дон Хуан.
— Сега имаме време — каза тя. — Вятърът се промени. Не забеляза ли?
Бях забелязал. Тя каза, че новата посока на вятъра е нейната собствена благодетелна посока и така вятърът се е обърнал в неин помагач.
— Какво знаете за вятъра, доня Соледад? — попитах, като сядах успокоен на ръба на леглото.
— Само това, което Нагуалът ми е казал — рече тя. — Всяка от нас, тоест жените, има собствена посока, личен вятър. Мъжете нямат. Аз съм северния вятър — когато духа, съм различна. Нагуалът каза, че жената-воин може да използва своя личен вятър за каквото си поиска. Аз го използвах да украся тялото си и да го преправя. Погледни ме! Аз съм северния вятър. Почувствай ме, когато идвам през прозореца.
Силен вятър повя през прозореца, който бе стратегически разположен към север.
— Защо мислиш, че мъжете нямат вятър? — попитах аз.
Тя се замисли за малко и после отговори, че Нагуалът никога не бил споменавал защо.
— Искаш да знаеш кой направи този под — каза тя, увивайки рамене с одеалото си. — Аз сама го направих. Отне ми четири години да го нагодя. Сега този под е като мен.
Докато говореше, забелязах, че събиращите се — линии на пода бяха насочени така, че да започват от север. Стаята обаче не бе точно ориентирана по посоките на света; по този начин леглото й не беше съобразено с ъглите на стаята, както и линиите от плочите.
— Защо сте направила пода червен, доня Соледад?
— Това е моят цвят. Аз съм червена, подобно на червената пръст. Взех червената глина от планините наоколо. Нагуалът ми каза къде да търся и той самият ми помогна да я донеса, а и останалите ми помогнаха.
— Как изпекохте плочите?
— Нагуалът ме научи да изкопая дупка. Напълнихме я с дърва и после подредихме една върху друга глинените плочи с плоски камъни между тях. Запуших дупката с похлупак от кал и тел и запалих дървата. Горяха дни наред.
— Как запазихте плочите да не се изкривят?
— Не съм ги пазила. Вятърът го направи — северният вятър, който духаше, докато огънят горя. Нагуалът ми показа как да изкопая дупката, така че тя да е обърната към север и към северния вятър. Той ме научи също да оставя четири отвора, за да духа северният вятър в дупката. После ме научи да оставя още един отвор по средата на похлупака, за да излиза пушекът. Вятърът поддържаше огъня в продължение на дни; след като дупката изстина, аз я отворих и започнах да лъскам и даже да изглаждам плочите. Отне ми години да направя достатъчно плочи, за да завърша моя под.