— Да не би второто ми внимание да е било наранено от водата? — попитах аз.
— Да, било е — отвърна тя. — Ти много си угаждаш. Нагуалът те е предупредил да бъдеш предпазлив, но ти си отишъл отвъд своите граници с течащата вода. Нагуалът каза, че ти би могъл да използваш водата като никой друг, но не ти било писано да бъдеш умерен.
Тя придърпа пейката си по-близо до моята.
— Това е всичко за втренчването — рече тя. — Но има някои други неща, които трябва да ти кажа преди да тръгнеш.
— Какви неща, Горда?
— Първо, преди да кажа каквото и да е, ти трябва да събереш второто си внимание заради сестричките и мен.
— Не мисля, че мога да го направя.
Ла Горда стана и влезе в къщата. След малко се върна с една дебела кръгла възглавница, изработена от същите естествени влакна, които се използват за направата на мрежи. Без да каже нито дума, тя отново ме заведе на верандата отпред. Каза, че сама е изработила тази възглавничка, за да й е по-удобно, когато се учела да се втренчва, защото положението на тялото било от голямо значение при втренчването. Човек трябвало да седи на земята върху мек килим от листа или върху възглавничка, направена от естествени влакна. Гърбът трябвало да е опрян o дърво, дънер или гладка скала. Тялото трябвало да е напълно отпуснато. Очите никога не бивало да се фиксират върху обекта, за да не се изморяват. Втренчването представлявало много бавно сканиране на обекта, в който си се втренчил, обратно на часовниковата стрелка, но без да движиш главата си. Тя добави, че Нагуалът ги накарал да забият онези колове, за да подпират на тях гърбовете си.
Тя ме накара да седна върху възглавничката й и да опра гърба си на един от коловете. Каза ми, че ще ме напътства при втренчването в едно място на силата, което Нагуалът имал в заоблените хълмове отвъд долината. Тя се надявала, че като се втренчвам в него, аз ще получа необходимата енергия, за да събера второто си внимание.
Тя седна много близо до мен, от лявата ми страна, и започна да ми дава указания.
Почти шепнейки, тя ми каза да държа клепачите си притворени и да се взирам в място, където се събират два огромни обли хълма. Там имало тесен, стръмен каньон с река. Тя каза, че точно това втренчване се състояло от четири отделни действия. Първото беше да използвам периферията на шапката си като козирка, за да се предпазя от прекомерния блясък на слънцето и да позволя само минимално количество светлина да влиза в очите ми; след това да притворя клепачите си; третата стъпка беше да задържа стабилно полуотворените си клепачи, за да поддържам постоянен поток светлина; и четвъртата стъпка беше да различа в заден план водния каньон през мрежата от светлинни нишки по ресниците ми.
Отначало не можех да следвам указанията й. Слънцето беше точно над хоризонта и аз трябваше да килна глава назад. Накланях шапката си насам-натам, докато успея да закрия по-голямата част от слънчевия блясък с периферията й. Това като че ли бе всичко необходимо. Веднага щом притворих очите си, една частица светлина, която се появи сякаш от върха на шапката ми, буквално експлодира по ресниците ми, които бяха като филтър, който създаваше паяжина от светлина. Задържах клепачите си притворени и си поиграх малко със светлинната паяжина, докато успея да различа в заден план тъмните вертикални очертания на водния каньон.
Тогава Ла Горда ми каза да се втренча в средата на каньона, докато открия едно много тъмно кафяво петно. Тя каза, че това било една дупка в каньона, която не била там за окото, което гледа, а само за окото, което „вижда“. Тя ме предупреди да упражня своя контрол веднага щом забележа това петно, така че то да не ме притегли към себе си. Или по-точно, трябваше да се стрелна към него и да се втренча в него. Тя предложи в момента, в който открия петното, да я натисна с рамене, за да й съобщя. Тя се плъзна, отстрани, докато се облегна на мен.
Помъчих се за момент да задържа четирите действия координирани и стабилни и изведнъж едно тъмно петно се оформи в средата на каньона. Веднага забелязах, че не го виждам по начина, по който обикновено виждам. Тъмното петно беше по-скоро впечатление, нещо като зрителна измама. В момента, в който контролът ми отслабваше, то изчезваше. То беше в моето поле на възприятие само ако държах четирите действия под контрол. Тогава си спомних, че дон Хуан ме бе въвличал безброй пъти в подобна дейност. Той закачаше парченце плат на нисък клон на някой храст, който стратегически биваше разположен така, чеда е на една линия с определено геоложко образувание от планините в далечината, като например воден каньон или склон. Като ме караше да седя на около 15 метра от парцалчето и да се взирам през ниските клони на храста, на който то висеше, дон Хуан създаваше особен перцептуален ефект у мен. Парцалчето, което винаги биваше един нюанс по-тъмно от геоложкото образуване, в което се взирах, отначало изглеждаше като част от това образувание. Идеята беше да оставя възприятието си да играе на воля без да го анализирам. Аз се провалях всеки път, защото бях абсолютно неспособен да се въздържам от преценка и разумът ми винаги се впускаше в разни логични размишления за техниката на моето илюзорно възприятие.