Този път не чувствах никаква необходимост да размишлявам. Ла Горда не беше властна фигура, с която аз несъзнателно да имах нужда да се боря, каквато дон Хуан очевидно е бил за мен.
Тъмното петно в моето поле на възприятие стана почти черно. Облегнах се на раменете на Ла Горда, за да й съобщя. Тя ми прошепна в ухото, че трябва да се помъча да задържа клепачите си в положението, в което са, и да дишам тихо с корема си. Не бивало да оставя петното да ме притегли, а трябвало постепенно да проникна в него. Това, което трябвало да направя, било да не позволя на петното да се разрасне и изведнъж да ме погълне. В случай, че това стане, трябвало веднага да отворя очите си.
Започнах да дишам, както ме бе посъветвала, и така можех да държа клепачите си заковани безкрайно дълго на подходящия отвор.
Останах в това положение доста време. После забелязах, че бях започнал да дишам нормално и това не беше нарушило възприятието ми на тъмното петно. Но изведнъж тъмното петно започна да мърда, да пулсира и преди да успея отново да задишам тихо, чернотата тръгна напред и ме обгърна. Обезумях и отворих очи.
Ла Горда каза, че съм извършвал втренчване в далечината, а за това било необходимо да дишам така, както ми била препоръчала. Тя ме насърчи да започна всичко от начало. Каза, че Нагуалът ги карал да седят по цели дни, събирайки второто си внимание, като се втренчват в онова място. Той многократно ги предупреждавал за опасността да бъдат погълнати поради разтърсването, което тялото претърпява.
Трябваше ми да се втренчвам около час, за да направя това, което тя бе обрисувала. Да се стрелна в кафявото петно и да се втренча в него означаваше, че кафявото петно в моето поле на възприятие съвсем внезапно изсветля. Докато го виждах, все по-ясно осъзнах, че нещо в мен извършваше едно невъзможно действие. Почувствах, че действително напредвам към това място; оттук и усещането, което имах, че то изсветлява. След това бях толкова близо до него, че можех да различа отделни неща в него, като например скали и растения. Отидох дори още по-близо и можах да видя някакво особено образувание на една от скалите. Приличаше на грубо издялан стол. Много ми хареса; в сравнение с него останалите скали изглеждаха избледнели и неинтересни.
Не знам колко дълго съм се втренчвал в него. Можех да се съсредоточа върху всеки от детайлите му. Чувствах, че мога да се изгубя завинаги сред детайлите му, защото те нямаха край. Но нещо разсея гледката ми; друг странен образ бе наложен върху този на скалата, а след това още един и после още един. Раздразних се от тази интерференция. В момента, в който се раздразних, осъзнах също, че Ла Горда мърдаше главата ми наляво-надясно изотзад. Само за няколко секунди концентрацията на моето втренчване беше изцяло разрушена.
Ла Горда се разсмя и каза, че разбирала защо съм карала Нагуала така да се притеснява за мен. Тя самата била видяла, че се впускам извън границите си. Тя седна до мен и каза, че тя и сестричките щели да се втренчат в мястото на силата на Нагуала. След това издаде един пронизителен птичи звук. Миг по-късно сестричките излязоха от къщата и седнаха да се втренчват с нея.
Тяхното майсторство да се втренчват беше очевидно. Телата им придобиха странна неподвижност. Те като че ли въобще не дишаха. Тяхното притихване беше така заразително, че се улових как притварям очи и се заглеждам в хълмовете.
Втренчването беше истинско откровение за мен. Извършвайки го, аз бях потвърдил някои важни въпроси от учението на дон Хуан. Ла Горда бе обрисувала задачата по определено неясен начин. „Да се стрелна към него“ беше по-скоро заповед, отколкото описание на някакъв процес. И все пак беше описание, при условие, че е изпълнено едно основно изискване; дон Хуан бе нарекъл това изискване „спиране на вътрешния диалог“. От изявленията на Ла Горда относно втренчването за мен бе очевидно, че ефектът, който дон Хуан е искал да постигне, карайки ги да се втренчват, е бил да ги научи да спират вътрешния диалог. Ла Горда го бе изразила като „стихване на мислите“. Дон Хуан ме бе учил да правя точно същото нещо, макар че ме бе карал да следвам противоположния път; вместо да ме учи да фокусирам погледа си, както правят втренчвачите, той ме учеше да го отварям, да раздвоявам своето осъзнаване, като не фокусирам погледа си върху нищо. Трябваше, така да се каже, да „опипвам“ с очи всичко в 180-градусовия обхват пред мен, докато държах очите си нефокусирани точно над линията на хоризонта.