За мен беше много трудно да се втренчвам, защото това изискваше да преобърна онова тренирано умение. Като се опитвах да се втренчвам, все бях склонен да се отварям. Усилието да възпирам тази склонност обаче ме караше, да спра мислите си. Щом веднъж бях изключил мислите си, вече не беше трудно да се втренчвам, както бе описала Ла Горда.
Дон Хуан бе изтъквал не веднъж, че основният елемент в неговото магьосничество е спирането на вътрешния диалог. От гледна точка на обяснението, което Ла Горда ми бе дала, относно двете области на внимание, спирането на вътрешния диалог беше оперативен начин да се опише акта на освобождаване вниманието на тонала.
Дон Хуан бе казал освен това, че щом веднъж спре нашият вътрешен диалог, ние „спираме“ също и света. Това беше оперативно описание на удивителния процес на фокусиране на нашето второ внимание. Той каза, че ние държим една част от нас постоянно под ключ, защото се страхуваме от нея, и че за нашия разум тази част от нас е като луд роднина, когото държим заключен в тъмница. Тази част е, по думите на Ла Горда, нашето второ внимание и когато то най-сетне успее да се фокусира върху нещо, светът спира. Понеже ние, като обикновени хора, познаваме само вниманието на тонала, няма да е твърде пресилено да се каже, че щом веднъж това внимание е отстранено, светът наистина трябва да спре. Следователно фокусирането на нашето диво, нетренирано второ внимание по необходимост е ужасяващо. Дон Хуан е бил прав като казваше, че единственият начин да попречим на този луд роднина да избухне върху нас, е като се предпазваме със своя безкраен вътрешен диалог.
Ла Горда и сестричките станаха след може би трийсет минутно втренчване. Ла Горда ми даде знак с глава да ги последвам. Те отидоха в кухнята. Ла Горда ми посочи една пейка да седна. Тя каза, че щяла да тръгне нагоре по пътя да посрещне Хенаросите и да ги доведе тук. Излезе през входната врата.
Сестричките насядаха около мен. Лидия ми предложи да отговори на всичко, което бих искал да я попитам. Помолих я да ми разкаже за своето втренчване в мястото на силата на дон Хуан, но тя не ме разбра.
— Аз се втренчвам в далечини и в сенки — рече тя. — След като станах втренчвач, Нагуалът ме накара да започна всичко отначало, като този път се втренчвам в сенките на листа, растения, дървета и скали. Сега вече никога не гледам нещата; просто гледам сенките им. Дори когато няма никаква светлина, пак има сенки; дори през нощта има сенки. И понеже съм втренчвач в сенки, аз съм също и втренчвач в далечини. Мога да се втренчвам в сенки дори в далечината.
— Сенките рано сутрин не казват много. Тогава сенките си почиват. Така че е безполезно да се втренчваш много рано сутрин. Около шест сутринта сенките се събуждат, но са в най-доброто си състояние около пет следобяд. Тогава са напълно будни.
— Какво ти казват сенките?
— Всичко, което искам да знам. Те ми казват разните неща с това, че са топли или студени, или като се движат, или пък с цветовете си. Още не зная всичко, което цветовете, топлината и студът означават. Нагуалът ме остави сама да го науча.
— Как го научаваш?
— В моето сънуване. Сънувачите трябва да се втренчват, за да извършват сънуване, а след това трябва да търсят сънищата си в своето втренчване. Например Нагуалът ме караше да се втренчвам в сенките на скали, а след това в моето сънуване аз открих, че тези сенки имат светлина; така че оттогава започнах да търся тази светлина у сенките, докато не я намерих. Втренчването и сънуването вървят заедно. Трябваше ми доста време да се втренчвам в сенки преди да успея да задействам своето сънуване на сенки. А след това трябваше да извърша доста сънуване и втренчване, за да успея да ги съчетая двете и действително да видя в сенките това, което виждах в моето сънуване. Разбираш ли какво искам да кажа? Всяка една от нас прави същото. Сънуването на Роза е за дърветата, защото тя е втренчвач в дървета, а на Жозефина е за облаците, защото тя е втренчвач в облаци. Те се втренчват в дървета и облаци, докато намерят съответствието на своето сънуване.