Не можах да устоя да не я попитам какво трябва да направя. Тя каза, че трябвало да оставя второто си внимание да се фокусира върху това, в което се бях втренчвал.
Тя обясни, че особената стойка, в която бяхме застанали, била толтекска композиция на силата. В този момент аз съм бил центърът и спояващата сила на четирите краища на света. Лидия беше изток — оръжието, което воините-толтеки носеха в дясната си ръка; Роза беше север — щитът, окачен на гърдите на воина; Жозефина беше запад — спасителят на духа, който воинът носи в лявата си ръка; а Ла Горда беше юг — кошницата, която воинът носи на гръб и в която държи своите предмети на силата. Тя каза, че естествената позиция на всеки воин е да бъде обърнат с лице на север, тъй като трябвало да държи оръжието (изток) в дясната си ръка. Но посоката, в която ние трябваше да се обърнем, била юг, съвсем леко на изток; следователно, действието на силата, което Нагуалът ни завещал да извършим, било да сменим посоката.
Тя ми припомни, че едно от първите неща, които Нагуалът е направил с нас, бе да извърти очите ни да гледат на югоизток. Това бил начинът, по който той бил примамил второто ни внимание да извърши подвига, който щяхме да се опитаме да извършим и ние. Имало две възможности за този подвиг. Едната била ние всички да се завъртим на 180°, за да се обърнем на юг, като използваме мен за ос на въртене, и по този начин да сменим основната стойност и функция на всяка от тях. Лидия ще стане запад, Жозефина — изток, Роза — юг, а тя самата — север. Другата възможност била да променим посоката си и да се обърнем на юг, но без да се завъртаме. Това било възможността на силата и тя изисквала да си сложим второто лице.
Казах на Ла Горда, че не разбирам какво означава второ лице. Тя каза, че била натоварена от Нагуала да се опита да събере второто внимание на всички ни в едно и че всеки воин-Толтек имал две лица и гледал в две противоположни посоки. Второто лице било второто внимание.
Ла Горда внезапно отслаби прегръдката си. Останалите направиха същото. Тя отново седна и ми направи знак да седна до нея. Сестричките останаха прави. Ла Горда ме попита дали всичко ми е ясно. Беше ми ясно и в същото време не беше. Преди да успея да формулирам някакъв въпрос, тя избърбори, че едно от последните неща, които Нагуалът й поверил да ми каже, било, че аз трябвало да променя своята посока, като събера моето второ внимание с техните и си сложа лицето на силата, за да видя какво има зад мен.
Ла Горда стана и ми направи знак да я последвам. Тя ме заведе до вратата на тяхната стая. Леко ме бутна вътре. Щом прекрачих прага, Лидия, Роза, Жозефина и тя се присъединиха към мен в същия ред, след което Ла Горда затвори вратата.
В стаята беше много тъмно. Изглежда, нямаше никакви прозорци. Ла Горда ме сграбчи за ръката и ме постави на мястото, което според мен бе центърът на стаята. Те ме наобиколиха. Въобще не ги виждах; само усещах, че ме заобикалят от четирите ми страни.
След известно време очите ми свикнаха с тъмнината. Можах да видя, че стаята имаше два прозореца, които бяха закрити с дъски. През тях се процеждаше малко светлина и аз можех да различа всяка. След това те ме хванаха, както преди няколко минути, и в съвършена хармония склониха глави до моята. Усещах топлите им дихания от всички страни. Затворих очи, за да възстановя образа от втренчването си. Не можах да го направя. Чувствах се много изморен и ми се спеше. Очите страшно ме сърбяха; исках да ги разтрия, но Лидия и Жозефина здраво държаха ръцете ми.
Останахме в това положение много дълго време. Умората ми беше непоносима и накрая пропаднах. Помислих, че коленете ми са се огънали. Имах чувството, че ще се строполя на пода и моментално ще заспя там. Но нямаше под. Всъщност нямаше нищо под мен. Уплахата ми при осъзнаването на това беше толкова силна, че само за миг бях напълно буден, обаче някаква сила, по-мощна от уплахата ми, ме върна обратно в онова сънено състояние. Предадох се. Носех се с тях като балон. Беше сякаш съм заспал и сънувам, и в този сън видях поредица от несвързани образи. Вече не бяхме в тъмнината на тяхната стая. Имаше толкова светлина, че ме заслепяваше. Понякога виждах лицето на Роза пред мен; с крайчеца на очите си виждах също и лицата на Лидия и Жозефина. Усещах челата им плътно притиснати до ушите ми. А после образът се сменяше и вместо това виждах лицето на Ла Горда пред себе си. Всеки път, когато се случеше това, тя долепяше устата си до моята и дишаше. Това изобщо не ми харесваше. Някаква сила в мен се опитваше да се освободи. Чувствах се ужасен. Опитах се да ги отблъсна всичките. Колкото по-силно се опитвах, толкова по-здраво ме държаха те. Това ме убеди, че Ла Горда ме е изхитрила и най-после ме е въвлякла в смъртна клопка. Но за разлика от другите Ла Горда беше безупречен играч. Мисълта, че тя бе изиграла ролята си безупречно, ме накара да се чувствам по-добре. В един момент вече не исках да се боря повече. Стана ми любопитно за мига на моята смърт, който вярвах, че е близо, и се отпуснах. Тогава почувствах несравнима радост, някакво въодушевление, за което бях сигурен, че е предвестник на смъртта ми, ако не и самата ми смърт. Придърпах Лидия и Жозефина още по-близо до мен. В този момент Ла Горда беше пред лицето ми. Нямах нищо против, че диша в устата ми; дори бях изненадан, че в същия момент спря. В мига, в който го направи, останалите също престанаха да притискат главите си ó моята. Те започнаха да се оглеждат и по този начин освободиха и главата ми. Можех да я движа. Лидия, Ла Горда и Жозефина бяха толкова близо до мен, че аз можех да виждам само през пролуките между главите им. Не можех да разбера къде сме. В едно бях сигурен обаче — не стояхме на земята. Бяхме във въздуха. Още едно нещо, което със сигурност знаех, беше, че бяхме сменили подредбата си. Лидия беше от лявата ми страна, а Жозефина — от дясната. Лицето на Ла Горда бе плувнало в пот, а също и лицата на Лидия и Жозефина. Роза само я усещах зад себе си. Виждах ръцете й, които излизаха изпод мишниците ми и обхващаха раменете ми.