— Как измислихте проекта?
— Вятърът ме научи на това. Когато направих пода, Нагуалът ми каза също да не се противопоставям на вятъра. Той ми бе показал как да се предавам на моя вятър и да го оставям да ме води. Отне му много време да постигне това, години наред. Бях много трудна, глупава и стара жена отначало — той самият ми го каза и беше прав. Но аз учех твърде бързо. Може би защото съм стара и нямам какво да губя. В началото това, което най-много ми пречеше, бе страхът, който изпитвах. Само присъствието на Нагуала ме караше да заеквам и да припадам. Нагуалът имаше същото въздействие върху всички останали. От съдбата му бе отредено да бъде толкова страховит. Тя спря да говори и ме погледна.
— Нагуалът не е човек — каза тя.
— Какво ви кара да говорите така?
— Нагуалът е дявол от незапомнено време. Изявлението й ме смрази. Усетих сърцето си да блъска. Едва ли би намерила по-подходяща публика. Бях безкрайно заинтригуван. Помолих я да ми обясни какво има предвид.
— Докосването му променяше хората — каза тя. — Ти го знаеш. Той е променил твоето тяло. В твоя случай ти дори не си знаел, че той го прави. Но той е влязъл в старото ти тяло. Сложил е нещо в него. Същото направи и с мен. Сложи нещо в мен и това нещо ме облада цялата. Само дявол може да го направи. Сега съм северния вятър и не се страхувам от нищо и от никого. Но преди да ме промени, аз бях слаба, грозна стара жена, която би изпаднала в несвяст само при споменаването на името му. Паблито, разбира се, не можеше да ми бъде от помощ, защото се страхуваше от Нагуала повече от смъртта.
— Един ден Нагуалът и Хенаро дойдоха в къщата, когато бях сама. Чух ги от вратата, подобно на прокрадващи се ягуари. Прекръстих се — за мен те бяха два демона, но излязох да видя какво мога да направя за тях. Бяха гладни и с удоволствие им сложих да ядат. Имах няколко дебели пръстени паници и напълних на всеки по една паница чорба. Нагуалът, изглежда, не хареса храната; сигурно не искаше да яде храна, приготвена от толкова слаба жена, направи се на несръчен и бутна паницата от масата, помитайки я с ръка. Но_ _паницата, вместо да се обърне и да се разлее на пода, се плъзна от силния тласък на Нагуала и падна върху краката ми, но без да се разлее и капка. Паницата всъщност се приземи върху краката ми и остана там, докато не се наведох да я вдигна. Сложих я обратно на масата пред него и му казах, че макар да съм слаба жена и винаги да съм изпитвала страх от него, храната ми е израз на доброжелателност.
— От този момент Нагуалът промени отношението си към мен. Фактът, че паницата със супа падна на крака ми и не се разля, му доказа, че силата ме е посочила. Тогава не го знаех и мислех, че промяната му е продиктувана от това, че се е засрамил, задето е отхвърлил храната ми. Не си помислих нищо за промяната му. Бях все още вкаменена и не можех да го погледна в очите. От този ден той започна да ми обръща все повече и повече внимание. Даже взе да ми носи подаръци: шал, рокля, гребен и разни други неща. Това ме накара да се чувствам ужасно. Бях засрамена, защото мислех, че си търси жена. Нагуалът можеше да има млади момичета; какво можеше да очаква от стара жена като мен? В началото не исках да нося или дори да погледна подаръците му, но Паблито ме убеди и аз започнах да ги нося. Но също започнах още повече да се страхувам от него и да не искам да оставам насаме с него. Знаех, че е дяволски човек. Знаех какво бе сторил на жената си.
Бях принуден да я прекъсна. Казах, че никога не съм знаел да е имало жена в живота на дон Хуан.
— Знаеш кого имам предвид — каза тя.
— Повярвайте ми доня Соледад, не знам.
— Не ме занасяй. Знаеш, че говоря за Ла Горда. Единствената „Ла Горда“, която знаех, бе сестрата на Паблито, невероятно дебело момиче с прякор Горда — Дебелана. Бях имал чувството, макар и никой да не бе споменавал такова нещо, че тя не е дъщеря на доня Соледад. Не исках да я насилвам за повече информация. Изведнъж си спомних, че дебелото момиче бе изчезнало от къщата и никой не можеше или не дръзваше да ми каже какво се е случило с нея.
— Един ден бях сама пред къщата — продължи доня Соледад. — Решех си косата на слънце с гребена, който Нагуалът ми подари; не бях забелязала, че той е дошъл и стои зад мен. Изведнъж усетих ръцете му да ме сграбчват за брадичката. Чух го да казва много нежно да не мърдам, защото вратът ми може да се счупи. Извъртя главата ми наляво. Не докрай, а съвсем малко. Уплаших се много, разписках се и се опитах да се измъкна от хватката му, но той задържа главата ми твърдо в продължение на много, много време.