— Нагуалът ни каза, че един ден второто ни внимание ще се фокусира върху този купол — рече тя. — В този ден ние целите ще бъдем второ внимание, точно както са Нагуалът и Хенаро, и в този ден ще се присъединим към тях.
— Да не искаш да кажеш, Горда, че ще заминем така, както сме? — попитах аз.
— Да, ще заминем така, както сме. Тялото е първото внимание на тонала. Когато то стане второ внимание, то просто отива в другия свят. Скачането в бездната е събрало цялото ти второ внимание, обаче само за известно време. А Елихио е бил по-силен и второто му внимание е било фиксирано от този скок. Това е, което се е случило с него, а иначе беше като всички нас. Но няма начин да разберем къде е. Дори и Нагуалът не знае. И ако въобще е някъде, то е в този купол. Или пък прескача от едно видение в друго, може би завинаги.
Ла Горда каза, че в моето пътуване между тонала и нагуала аз съм потвърдил в голяма степен възможността цялото ни същество да става само второ внимание и в много по-малка степен — когато съм станал причина всички да се изгубим в света на това внимание по-рано този ден, а също и когато тя ни пренесе на около километър, за да избягаме от съюзниците. Тя добави, че проблемът, който Нагуалът ни оставил като предизвикателство, бил дали ще бъдем способни, или не, да развием нашата воля, или силата на нашето второ внимание да се съсредоточаваме върху всичко, което искаме.
Известно време мълчахме. Изглежда беше време да тръгвам, но не можех да помръдна. Мисълта за съдбата на Елихио ме беше парализирала. Независимо дали бе успял да стигне до купола на нашата среща, или бе останал да виси някъде из необятността, представата за неговото пътуване бе влудяваща. Не ми костваше никакви усилия да си го представя, защото имах опита от собственото си пътуване.
Другият свят, за който дон Хуан бе говорил практически от самото начало, винаги бе бил една метафора, някакъв неясен начин да се назове определено изкривяване на възприятието или в най-добрия случай начин да се обрисува някакво неопределимо състояние на съществуваме. И макар дон Хуан да ми бе представял неописуеми неща от света, не можех да смятам моето преживяване за нещо повече от игра на възприятието, от нещо като насочен мираж, който той успяваше да създаде у мен или посредством психотропни растения, или чрез средства, за които нямах логично обяснение. Всеки път, когато се случеше това, аз се бях защитавал с мисълта, че единството на моето „аз“, което знаех и познавах, бе само временно нарушено. Неминуемо, веднага щом това единство се възстановеше, светът отново ставаше светилището за моето неприкосновено логично „аз“. Обхватът, който Ла Горда отвори с разкритията си, беше ужасяващ.
Тя стана и ме издърпа от пейката. Каза, че трябва да тръгна преди да се е здрачило. Всички ме изпратиха до колата и се сбогуваха с мен.
Ла Горда ми даде една последна заповед. Тя ми каза, че като се върна, трябва да отида направо в къщата на Хенаросите.
— Не искаме да те видим преди да знаеш какво да правиш — рече тя с лъчезарна усмивка. — Но не се бави много.
Сестричките кимнаха.
— Тези планини няма да ни позволят да останем тук още дълго — рече тя и с леко движение на брадичката посочи зловещите ерозирали хълмове отвъд долината.
Зададох й един последен въпрос. Поисках да узная дали има някаква представа къде ще отидат Нагуалът и Хенаро, след като осъществим нашата среща. Тя погледна към небето, вдигна ръце и направи неописуем жест с тях, за да покаже, че няма граници тази необятност.