— Когато пусна брадата ми, припаднах. Не помня какво се случи после. Когато се свестих, лежах на земята, точно тук, където стоя сега. Нагуалът си беше отишъл. Бях толкова засрамена, че не исках да виждам никого, особено Ла Горда. Задълго даже мислех, че Нагуалът никога не е извивал врата ми и че това е било кошмар.
Тя спря. Очаквах да ми обясни какво се е случило. Тя изглеждаше разстроена, печална може би.
— Какво точно се случи, доня Соледад? — попитах аз, неможейки да се сдържа. — Той направи ли ви нещо?
— Да. Изви ми врата, за да промени посоката на очите ми — каза тя и се разсмя силно при моя смаян вид.
— Искам да кажа, дали…?
— Да. Промени моята посока — продължи тя, без да обръща внимание на моите питания. — Той е направил същото и с теб, и с всички останали.
— Вярно е. Направи това и с мен. Но защо, мислите, че го е направил?
— Трябвало е. Това е най-важното нещо.
Тя имаше предвид един странен акт, който дон Хуан считаше за напълно необходим. Не бях говорил никога за това, с когото и да е. Всъщност почти бях забравил за това. В началото на моето чиракуване той веднъж запали два малки огъня в планините на Северно Мексико. Бяха на около шест метра един от друг. Той ме накара да застана и аз на шест метра от тях, като държа тялото си и по-специално главата във възможно най-спокойно и естествено положение. После ме накара да се обърна към единия от огньовете, като застана зад гърба ми, изви врата ми наляво и насочи очите ми, но не и раменете ми, към другия огън. Той държа главата ми в това положение с часове, докато огънят не замря. Новата посока бе югоизток или по-точно посоката на огъня бе югоизток. Бях възприел цялата история като една от неразгадаемите странности на дон Хуан, като един от неговите безсмислени обреди.
— Нагуалът каза, че всички ние през живота си развиваме една посока на гледане — продължи тя. — Това става посока на очите на духа. С годините тази посока се изхабява от употреба, става слаба и неприятна, а тъй като сме вързани към тази собствена посока, самите ние ставаме слаби и неприятни. Денят, в който Нагуалът изви врата ми и го държа така, докато припаднах от страх, той ми даде нова посока.
— Каква посока ви даде?
— Защо питаш за това? — каза тя ненужно силно. — Мислиш ли, че Нагуалът може да ми е дал различна посока?
— Мога да ви кажа посоката, която даде на мен — казах аз.
— Няма нужда — сряза ме тя. — Той сам ми я каза.
Изглеждаше развълнувана. Промени положението си и легна по корем. Гърбът ме заболя от писане. Попитах я дали мога да седна на нейния под и да използвам леглото като писалище. Тя стана и ми подаде сгънатата покривка за възглавница.
— Какво друго ви направи Нагуалът? — попитах аз.
— След като промени посоката ми, Нагуалът наистина започна да ми говори за сила — каза тя, лягайки отново. — Отначало той започна да говори разхвърляно, защото не знаеше какво точно да прави с мен. Един ден той ме взе на кратък поход в планините. После един друг ден ме заведе с автобус до родното си място. Малко по малко свиквах да бродя с него.
— Давал ли ви е някога силни треви?
— Даде ми Мескалито веднъж, когато бяхме в пустинята. Но тъй като бях празна жена, Мескалито ме отхвърли. Имах отвратителен сблъсък с него. Тогава точно Нагуалът разбра, че трябва вместо това да ме запознае с вятъра. Това разбира се стана след като получи знак. През този ден той непрекъснато казваше, че макар да е магьосник, който е научен да вижда, ако не получи знак, няма начин да разбере кой път да поеме. Той бе чакал вече с Дни за някакво указание относно мен. Но силата не пожела да му го даде. В отчаянието си, предполагам, той ме представи на своя гуахе, та така видях Мескалито.
Прекъснах я. Употребата на думата гуахе (guaje) — кратунка, ме притесняваше. Използвана в значението, в което тя говореше, думата нямаше никакъв смисъл. Помислих, че може би тя говори метафорично или че думата кратунка е евфемизъм.
— Какво е гуахе, доня Соледад?
В погледа й се появи огромна изненада. Тя замълча преди да продължи.
— Мескалито е гуахе на Нагуала — най-после каза тя.
Отговорът й беше още по-смущаващ. Почувствах се унижен, че тя наистина изглеждаше загрижена думите й да имат значение за мен. Когато я помолих да обясни по-нататък, тя настоя, че аз всичко знам. Това беше любимият подход на дон Хуан да осуетява моите проучвания. Казах й, че дон Хуан ми бе казал, че Мескалито е божество или сила, съдържаща се в пъпките на пейот. Да каже, че Мескалито е кратунката му, беше пълна безсмислица.