— Колко вида ветрове има?
— Има четири вятъра, както има и четири посоки. Това, разбира се, се отнася за магьосниците и за всичко, което правят те. Четири е силно число за тях. Първият вятър е бризът, сутринта. Той носи надежда и светлина — той е предвестник на деня. Той идва и си отива и влиза във всичко. Понякога е лек и незабележим, друг път е натрапчив и досаден.
— Друг вятър е твърдият вятър — или горещ, или студен, или и двете. Пладнешки вятър. Взривен и пълен с енергия, но също изпълнен със слепота. Той се промъква през врати и срутва стени. Магьосникът трябва да бъде страшно силен, за да борави с твърдия вятър.
— После идва студеният вятър на следобеда. Тъжен и мъчителен. Вятър, който никога няма да те остави на мира. Ще те смрази и ще те накара да плачеш. Нагуалът каза, че в него все пак има такава дълбочина, че си струва дълго да бъде търсен.
— И накрая е горещият вятър. Той стопля и предпазва, и обгръща всичко. Той е нощен вятър за магьосниците. Мощта му е свързана с тъмнината.
— Тези са четирите вятъра. Те са също свързани с четирите посоки. Бризът е изток. Студеният вятър е запад. Горещият е юг. Твърдият вятър е север.
— Четирите вятъра имат също и характер. Бризът е безгрижен, лукав и палав. Студеният вятър е мрачен, меланхоличен и винаги печален. Горещият вятър е весел, своенравен и скоклив. Твърдият вятър е енергичен, властен и нетърпелив.
— Нагуалът ми каза, че четирите вятъра са жени. Затова жените-воини ги дирят. Ветровете и жените са сходни. Това е и причината жените да са по-силни от мъжете. Искам да кажа, че жените учат по-бързо, щом са прикрепени към собствения си вятър.
— Как една жена може да разбере кой е собствения й вятър?
— Ако жената притихне и не говори със себе си, нейният вятър ще я грабне сам, ето така. Тя направи жест, сякаш сграбчва нещо.
— Трябва ли да ляга гола?
— Това помага. Особено ако е срамежлива. Аз бях дебела стара жена. Никога не си бях събличала дрехите през целия си живот. Спях с тях, а когато се къпех, никога не си свалях фустата. За мен да покажа дебелото си тяло на вятъра бе като да умра. Нагуалът знаеше това и ме изигра, че уж за всекиго това било много важно. Той разбираше от приятелството между жените и вятъра, но ме представи на Мескалито, защото бе объркан от мен.
— След като ми бе обърнал главата в онзи ужасен първи ден, Нагуалът бе открил, че съм в ръцете му. Каза ми, че не е имал никаква представа какво да прави с мен. Но едно беше сигурно — не искаше дебела стара жена да си пъха носа в неговия свят. Нагуалът каза, че изпитвал към мен същото, което изпитвал към теб: обърканост. И двамата не е трябвало да бъдем тук. Ти не си индианец, а пък аз съм стара крава. И двамата сме напълно ненужни, ако си говорим честно. Погледни ни. Нещо сигурно се е случило.
— Една жена, разбира се, е много по-гъвкава от мъжа. Жената се променя много бързо с помощта на силата на някой магьосник. Особено със силата на магьосник като Нагуала. Чиракът-мъж, според Нагуала, е извънредно труден. Например ти самият не си се променил толкова много, колкото Ла Горда, а тя започна чиракуването си много след теб. Жената е по-мека и по-нежна, но преди всичко жената е като кратунка: тя приема. Но някак си мъжът обладава повече сила. Нагуалът никога не се съгласяваше с това, все пак. Вярваше, че жените са несравними, върховни. Той също вярваше, че аз си мисля, че мъжете са по-силни само защото съм празна жена. Трябва да е бил прав. Била съм празна толкова дълго време, че не мога да си спомня какво е да си цялостен. Нагуалът каза, че ако изобщо някога стана цялостна, ще си променя усещането за това. Но ако е бил прав, неговата Горда трябваше да е напреднала толкова, колкото и Елихио, а, както знаеш, не е така.
Не можех да следя потока на нейната реч, поради твърдото й убеждение, че аз разбирам за какво става дума. В случая нямах никаква представа за това какво — Елихио или Ла Горда са направили.
— В какъв смисъл Ла Горда беше различна от Елихио—попитах аз.
Тя ме погледна за миг, сякаш преценяваше нещо в мен. После седна, като притисна колене към гърдите.
— Нагуалът ми каза всичко — каза тя живо. — Нагуалът нямаше тайни от мен. Елихио беше най-добрият, затова той не е в света сега. Той не се върна. Всъщност той бе толкова добър, че не му трябваше да скача в пропаст, когато чиракуването му свърши. Той бе като Хенаро — един ден, като работел в полето, нещо дошло и го отнесло. Той знаеше как да му се остави.
Понечих да я попитам дали наистина бях скочил в бездната. Поколебах се за момент, преди да продължа с въпроса си. В края на краищата, бях дошъл да видя Паблито и Нестор, за да изясня този въпрос. Всяка информация, която можех да получа във връзка с това от когото и да е, въвлечен в света на дон Хуан, бе наистина от полза за мен.