Тя се засмя на въпроса ми, както и бях очаквал.
— Искаш да кажеш, че не знаеш какво ти самият си направил? — попита тя.
— Твърде е неестествено, за да бъде истина — казах аз.
— Такъв е светът на Нагуала, вярно. Нито едно нещо в него не е истинско. Той самият ми е казвал да не вярвам на нищо. Но все пак мъжете-чираци трябва да скачат. Освен ако не са толкова напреднали като Елихио.
— Нагуалът ни заведе, мен и Ла Горда, на това плато и ни накара да погледнем надолу към дъното на пропастта. Там ни показа, че е летящ Нагуал. Но само Ла Горда можа да го последва. Тя също пожела да скочи в бездната. Нагуалът й каза, че това не е нужно. Той каза, че жените-воини трябва да вършат много по-болезнени и по-трудни неща от това. Той също ни каза, че скокът е бил само за вас четиримата. Това и стана, четиримата скочихте.
Тя каза, че четиримата сме били скочили, но аз знаех, че само ние с Паблито бяхме го направили. Следвайки нейните думи, предположих, че дон Хуан и дон Хенаро навярно са ни последвали. Това не ми се стори необичайно — дори бе приятно и вълнуващо.
— Какво говориш? — попита тя, след като изрекох мислите си. — Имах предвид теб и тримата чираци на Хенаро. Ти, Паблито и Нестор скочихте в един и същи ден.
— Кой е другия чирак на дон Хенаро? Знам само Паблито и Нестор?
— Искаш да кажеш, че не знаеш, че Бениньо е чирак на Хенаро?
— Не, не знаех.
— Той беше най-стария чирак на Хенаро. Той е скочил преди теб и е скочил сам.
Бениньо беше един от петимата индианци, с които се бях срещнал, докато скитахме с дон Хуан из Сонорската пустиня. Търсеха предмети на силата. Дон Хуан беше ми казал, че всички са чираци в магьосничество. Завързах особено приятелство с Бениньо през няколкото срещи, които имах с него след този ден. Беше от Южно Мексико. Допадаше ми много. По някакви неизвестни причини той самият, изглежда, се наслаждаваше на създаването на някаква изкусителна загадка около своя личен живот. Никога не можах да разбера кой беше той или какво правеше. Всеки път, когато го заговарях, ме объркваше с обезоръжаващата откровеност, с която отклоняваше моите разпити. Веднъж дон Хуан сам ми даде малко сведения за Бениньо и каза, че той бил много щастлив да намери учител и благодетел. Приех думите на дон Хуан като случайна бележка, която не означава нищо. Сега доня Соледад ми изясни тази десетгодишна загадка.
— Как мислите — защо дон Хуан никога не ми е казвал нищо за Бениньо?
— Кой знае? Трябва да е имал причина. Нагуалът никога не прави нищо необмислено.
Трябваше да подпра изтръпналия си гръб на леглото, преди да продължа да пиша.
— Какво се случи с Бениньо?
— Добре е. Той сигурно е по-добре от всички останали. Ще го видиш. Той е с Паблито и Нестор. Точно сега са неразделни. Знакът на Хенаро е върху тях. Същото се случи с момичетата — те са неразделни, защото знакът на Нагуала е върху тях.
Трябваше да я прекъсна отново и да я помоля да обясни за какви момичета говори.
— Моите момичета — каза тя.
— Вашите дъщери? Искам да кажа, сестрите на Паблито?
— Те не са сестри на Паблито. Те са чираци на Нагуала.
Нейното разкритие ме шокира. Още когато срещнах Паблито преди години, ми беше внушено, че четирите момичета, които живеят в къщата, са негови сестри. Самият дон Хуан ми го беше казвал. Изведнъж се възвърна чувството на отчаяние, което бях изпитвал целия следобед. Доня Соледад ме мамеше, нещо си измисляше. Бях сигурен, че дон Хуан в никакъв случай не би ме подвел толкова грубо.
Доня Соледад ме наблюдаваше с нескрито любопитство.
— Вятърът току-що ми каза, че не вярваш на това, което ти казах — рече тя и се разсмя.
— Вятърът е прав — казах аз сухо.
— Момичетата, които си виждал през тия години, са на Нагуала. Те му бяха чираци. Сега, когато си отиде Нагуалът, те самите са Нагуала. Но те също са си моите момичета. Моите!
— Искате да кажете, че вие не сте майка на Паблито и че те наистина са ваши дъщери?
— Искам да кажа, че са мои. Нагуалът ми ги даде да ги пазя. Ти винаги грешиш, защото разчиташ на думите да обяснят всичко. След като съм майка на Паблито и си чул, че са също мои момичета, си си въобразил, че трябва да са брат и сестри. Момичетата са моите истински деца. Паблито, въпреки че именно той е излязъл от утробата ми, е мой смъртен враг.
Реакцията ми на нейните думи беше смесица от отвращение и гняв. Помислих, че е не само смахната, но и опасна жена. Някак си, част от мен бе разбрала това още в момента, в който бях пристигнал.
Тя ме загледа продължително. За да отбягна погледа й, се преместих и седнах отново на сгънатата покривка на леглото.