— За три години имаше само двама чираци — Лидия и теб. После, един ден когато бил на гости при своя приятел Висенте, лечител от север, някакви хора довели лудо момиче, което не правело нищо друго, освен да плаче. Хората взели Нагуала за Висенте и оставили момичето в негови ръце. Нагуалът ми разказа, че момичето се затичало и се вкопчило в него, като да го познавало. Нагуалът казал на родителите й, че трябва да я оставят при него. Били притеснени, че нямат пари, но Нагуалът ги уверил, че ще бъде безплатно. Предполагам, че това момиче им е било като таралеж в гащите и не са имали нищо против да се избавят от нея.
— Нагуалът ми я доведе. Беше ад! Тя беше наистина смахната. Това беше Жозефина. На Нагуала му трябваха години да я излекува. Но и до ден-днешен тя си е по-луда и от прилеп. Разбира се беше луда по Нагуала и имаше ужасна борба между Лидия и Жозефина. Мразеха се. Но аз ги харесвах и двете. Но като видя, че не могат да се траят, Нагуалът стана много твърд с тях. Както знаеш, Нагуалът не може да се разгневи на никого. Затова взе, че ги наплаши до смърт. Един ден Лидия се разсърди и изчезна. Беше решила да си намери млад съпруг. На пътя намерила мъничко пиле. Било току-що излюпено и било се залутало посред шосето. Лидия го взела и тъй като била в пустинна местност, без къщи наоколо, въобразила си, че пилето не принадлежи на никого. Сложила го в пазвата си, под блузата, за да му е топло. Лидия ми разказа, че започнала да бяга и от това пилето започнало да се движи към гърба й. Опитала се да го върне отпред, но не могла да го хване. Пилето бягало много бързо между раменете и по гърба й, под блузата. Крачетата на пилето отначало я гъделичкали, но постепенно я подлудили. Когато разбрала, че не може да го измъкне навън, се върна при мен, пищейки като пощръкляла, и ми рече да извадя проклетото нещо от блузата й. Съблякох я, но нямаше никаква полза. Въобще нямаше никакво пиле, а тя все още усещаше краката му да лазят по тялото й.
— Тогава Нагуалът дойде и й каза, че само когато излезе от старата си същност, пилето ще спре да тича. Лидия беше като луда три дена и три нощи. Нагуалът ми рече да я вържа. Хранех я, миех я и й давах вода. На четвъртия ден стана много мирна и спокойна. Развързах я, облякох й дрехите и след като отново беше облечена, така както оня ден, в който избягала, пиленцето се появи. Тя го взе в ръка, погали го и му благодари, а после го върна на мястото, където го беше намерила. Вървях с нея част от пътя.
— Оттогава Лидия не е безпокоила никого. Прие съдбата си. Нагуалът е нейната съдба — без него щеше да е мъртва. Та какъв би бил смисълът да отказва или да преиначава неща, които могат само да бъдат приети?
— Жозефина беше следващата, която избяга. Беше много наплашена от това, което се случи на Лидия, но скоро го забрави. Една неделя следобед, когато си идваше към къщата, един сух лист се оплел в нишките на шала й. Шалът й беше рехаво плетен. Опита се да измъкне листчето, но я беше страх да не разплете шала си. Та щом влезе в къщата, веднага се опита да измъкне тоя лист, но нямаше никакъв начин, той беше просто като залепен. В пристъп на ярост Жозефина сграбчи шала заедно с листа и ги стисна в ръката си. Беше си въобразила, че ако е начупен на малки парчета, листът по-лесно ще се извади. Чух умопомрачителен писък и Жозефина падна на пода. Дотичах и видях, че не може да си отвори ръката. Листът беше нарязал ръката й, като да беше натрошено ножче за бръснене. Лидия и аз й помогнахме и се грижихме за нея седем дена. Жозефина беше по-упорита от когото и да е. Почти умря. Накрая успя да отвори ръката си, но само след като в себе си бе решена да отхвърли старите си представи. И досега от време на време усеща болки в тялото си, особено в ръката, поради грозния си нрав, който понякога се връща при нея. Нагуалът каза и на двете, че не трябва да разчитат на временната победа, защото това е битка, продължаваща цял живот, която всеки от нас води срещу старата си същност.
— Лидия и Жозефина никога повече не се спречкаха. Не мисля, че се харесват една друга, но все пак се понасят. Тях двете ги обичам най-много. Те бяха с мен през всичките години. Знам, че и те ме обичат.
— А другите две момичета? Откъде се появиха те?
— Година по-късно дойде Елена — тя е Ла Горда. Тя беше в много по-лошо състояние, отколкото можеш да си представиш. Тежеше над сто и двайсет килограма. Беше отчаяна жена. Паблито я беше подслонил в магазина си. Тя переше и гладеше, за да се издържа. Нагуалът дошъл една нощ да вземе Паблито и видял дебелото момиче, което работело, а рояк нощни пеперуди кръжали около главата й. Той каза, че пеперудите са направили съвършен кръг, за да може да го види. Той видял, че жената е към края на живота си, а нощните пеперуди сигурно са били твърдо убедени, за да му дадат този знак. Нагуалът действал бързо и я отвел със себе си.