— Известно време се справяла добре, но лошите навици, които била придобила, били толкова дълбоко вкоренени, че не можела да ги надвие. И тъй един ден Нагуалът повикал вятъра да й помогне. Въпросът бил или да й помогне, или да я убие. Вятърът задухал върху нея, докато я изхвърлил от къщата; този ден била сама и никой не видял какво се е случило. Вятърът я бутал през хълмове и дерета, докато паднала в един ров — някаква дупка в земята, подобна на гроб. Вятърът я държал там дни наред. Когато Нагуалът най-после я намерил, била успяла да спре вятъра, но била толкова слаба, че не можела да ходи.
— Как успяват момичетата да спрат това, което действа срещу тях?
— Ами, на първо място, това, което действа срещу тях, е кратунката, която Нагуалът си носи вързана на колана.
— А какво има в кратунката?
— Съюзниците, които Нагуалът носи със себе си. Той казваше, че съюзникът се извива през гърлото на кратунката. Не ме питай нищо повече, защото не знам нищо друго за съюзника. Всичко, което мога да ти кажа, е, че Нагуалът управлява двама съюзници и ги кара да му помагат. В случая с моите момичета съюзникът отстъпваше, щом бяха готови да се променят. За тях, разбира се, въпросът беше или да се променят, или да умрат. Но така е с всички ни, по един или друг начин. А Ла Горда се промени повече от всеки друг. Беше празна, всъщност много по-празна от мен, но разви духа си, докато не се превърна в самата сила. Не я харесвам. Страхувам се от нея. Тя ме познава. Тя влиза вътре в мен, и в чувствата ми, и това ме безпокои. Но никой не може нищо да й стори, защото никога не се отпуска. Тя не ме мрази, но мисли, че съм зла жена. Може би е права. Мисля, че ме познава твърде добре, а аз не съм толкова безпогрешна, колкото искам, но Нагуалът ми каза да не се безпокоя от чувствата си към нея. Тя е като Елихио — светът не я занимава повече.
— Какво толкова особено е направил Нагуалът с нея?
— Научи я неща, които не е казвал на никой друг. Никога не я е глезил или нещо подобно. Вярваше й. Тя знае всичко за всички. Нагуалът и на мен ми каза всичко, но не и каквото и да е за нея. Може би затова не я харесвам. Нагуалът й заръча да ми бъде надзирател. Където и да отида, все я намирам. Каквото и да правя, тя го знае. Точно сега, в момента, няма да се изненадам, ако се появи.
— Мислиш ли, че ще го направи?
— Съмнявам се. Тази нощ вятърът е с мен.
— Какви са нейните задължения? Има ли някаква специална задача?
— Казах ти достатъчно за нея. Страхувам се, че ако продължа да говоря за нея, ще ме забележи откъдето и да е, а аз не искам това да се случи.
— Разкажи ми тогава за другите.
— Няколко години, след като откри Ла Горда, Нагуалът намери Елихио. Каза ми, че бил отишъл заедно с теб в родното си място. Елихио дошъл да те види, защото му било любопитно. Дотогава Нагуалът не го забелязвал. Знаел го от дете. Но една сутрин, както отивал към къщата, където ти си го чакал, Нагуалът се сблъскал с Елихио на пътя. Вървели заедно малко и тогава едно парче изсъхнала „чола“ се залепило за върха на лявата обувка на Елихио. Опитал се да го изрита, но бодлите му били като гвоздеи; били влезли дълбоко в подметката на обувката. Нагуалът казал на Елихио да вдигне пръст към небето и да тръсне крака си — трънът изхвърчал като куршум право към небето. Елихио помислил, че това е някаква шега и се разсмял, но Нагуалът разбрал, че той има сила, въпреки че самият Елихио даже не подозирал. Затова, без никакви усилия, той стана съвършен, безупречен воин.
— Голям късмет е, че опознах Елихио. Нагуалът смяташе, че и двамата си приличаме по едно: когато се вкопчим в нещо — не го изпускаме. Аз единствена имах щастието да познавам Елихио; на този късмет не се радваше дори Ла Горда. Тя се запозна с Елихио, но не можа наистина да го опознае, така както и ти. Нагуалът знаеше от самото начало, че Елихио е изключителен, и го изолира. Той знаеше, че ти и момичетата сте от едната страна на монетата, а Елихио е сам от другата. Нагуалът и Хенаро имаха наистина голям късмет, че го намериха.
— Аз го видях за първи път, когато Нагуалът го доведе в моята къща. Елихио не се разбираше с момичетата. Те го намразиха и се страхуваха от него. Но той беше напълно безразличен. Светът не го интересуваше. Нагуалът не искаше ти специално да имаш много взимане-даване с Елихио. Казваше, че ти си от този вид магьосници, от които човек трябва да стои настрана. Той каза, че твоето докосване не успокоява, а напротив — вреди. Каза ми, че твоят дух взима затворници. Беше някак отвратен от теб и в същото време те харесваше. Той каза, че си бил по-луд от Жозефина, когато те е срещнал, и че все още си луд. Чувствата ми се объркваха, когато чуех някой друг да ми разказва какво дон Хуан е мислел за мен. Първоначално се опитах да пренебрегна думите на доня Соледад, но после се почувствах крайно глупаво и не на място с опитите си да защитя егото си.