— Беше обезпокоен от теб — продължи тя, — защото силата му заповядваше. И той, макар и да бе съвършен воин, отстъпи на своя господар и охотно вършеше това, което силата му кажеше да прави с теб.
Настъпи пауза. Жадувах да узная повече за чувствата на дон Хуан към мен. Вместо това я помолих да ми разкаже за другото си момиче.
— Месец след като откри Елихио, нагуалът откри Роза — каза тя. — Роза беше последната. Щом я намери, той разбра, че цифрата е пълна.
— Как я е намерил?
— Беше отишъл да види Бениньо в родното му място. Приближавал къщата, когато Роза изскочила от гъстите храсталаци встрани от пътя, гонейки едно избягало прасе. Прасето бягало твърде бързо според силите на Роза. Тя се блъснала в Нагуала и не могла да настигне прасето. Тогава се нахвърлила върху Нагуала и започнала да му крещи. Той понечил да я сграбчи, а тя вече била готова за бой. Тя го наругала и го предизвикала да я удари. Нагуалът веднага харесал нейния дух, но нямало знак. Нагуалът каза, че изчакал малко, преди да продължи пътя си, и тогава прасето дотичало и застанало до него. Това бил знакът. Роза вързала прасето. Нагуалът я попитал направо дали е доволна от работата си. Тя казала, че не е. Била слугиня. Нагуалът я попитал дали иска да дойде с него и тя му отговорила, че ако е за това, за което си мисли, отговорът е „не“. Нагуалът казал, че е за работа, и тя поискала да знае колко ще й плаща. Дал й някаква представа и после тя попитала каква е тази работа. Нагуалът отвърнал, че иска тя да работи с него в тютюневите полета на Веракрус. Тогава тя му рекла, че го била изпитвала — ако я искал да работи като домашна прислужница, тя щяла да разбере, че е лъжец, защото имал вид на човек, който никога в живота си не е имал къща.
— Нагуалът бил очарован от нея и й казал, че ако иска да се измъкне от капана, в който е, да дойде в къщата на Бениньо преди пладне. Той й казал също, че ще я чака до дванайсет и ако дойдела, трябвало да бъде готова за тежък живот и много работа. Тя го попитала колко далеч било мястото с тютюневите полета. Нагуалът отвърнал, че било на три дена път с автобус. Роза казала, че щом е толкова далеч, трябвало да тръгне веднага, след като вкара прасето в кошарата. Така и направила. Тя дойде тук и всички я харесаха. Никога не е била свадлива или досадна. Не се налагаше Нагуалът да я насилва или да я подмамва да изпълнява каквото и да е. Тя хич не ме харесваше и все пак се грижи за мен по-добре от всеки друг. Вярвам й и макар че никак не я харесвам, когато си отида, тя ще ми липсва най-много. Можеш ли да си представиш?
Забелязах оттенък на тъга в очите й. Недоверието ми се разколеба. Тя нехайно изтри очите си с ръка.
Разговорът ни се прекъсна от само себе си. Започваше да се здрачава и беше мъчително да се пише; освен това ми се ходеше по малка нужда. Тя настоя да го направя извън къщата преди нея, както би направил и Нагуалът.
След това донесе два кръгли съда с големината на детско корито, напълни ги до половина с топла вода и прибави някакви зелени листа, които преди това внимателно стри с ръце. Каза ми със заповеднически тон да се измия в един от съдовете, докато тя направи същото в другия. Водата ухаеше почти като парфюмирана. Усещаше се леко щипене. Имаше лек ментов аромат.
Върнахме се обратно в нейната стая. Взе нещата ми за писане, които бях оставил на леглото, и ги сложи върху една от раклите. Прозорците бяха отворени и все още влизаше някаква светлина. Сигурно беше към седем часа.
Доня Соледад легна по гръб. Усмихваше ми се. Помислих си, че е въплъщение на топлота. Но в същото време, противоположно на усмивката, очите й излъчваха усещане за безмилостност и непреклонна сила.
Попитах я колко дълго е била с дон Хуан като негова жена или чирак. Присмя се на плахостта ми при титулуването й. Отговорът гласеше: седем години. Тогава ми припомни, че не я бях виждал през последните пет. Бях твърдо убеден до този момент, че я бях виждал преди две години. Опитах се да си припомня последната ни среща, но не можах.