Каза ми да легна до нея. Коленичих на леглото встрани от нея. С много нежен глас ме попита дали ме е страх. Казах „не“, което беше истина. Там, в нейната стая, в този момент изпаднах в едно странно мое състояние, което се бе проявявало безброй пъти — смесица от любопитство и самоубийствено безразличие.
Почти шепнейки, тя каза, че трябва да бъде безупречна с мен, и добави, че нашата среща е решаваща и за двама ни. Каза, че Нагуалът й дал точни и подробни указания какво да прави. Докато говореше, не можех да не се разсмея на огромното й усилие, което полагаше, за да звучи като дон Хуан. Слушах я и можех Да предскажа какво ще каже в следващия момент.
Изведнъж тя седна. Лицето й беше на няколко сантиметра от моето. Виждах как белите й зъби блестят в полумрака на стаята. Обви ме с ръце в прегръдка и ме повали върху себе си.
Мисълта ми течеше много ясно, но въпреки това нещо ме теглеше все по-дълбоко и по-дълбоко като в тресавище. Наблюдавах себе си като нещо, за което нямам никаква представа. Изведнъж разбрах по някакъв начин, че през цялото време съм чувствал нейните чувства. Тя бе толкова особена. Беше ме хипнотизирала с думи. Бе студена, стара жена. И чертите й не излъчваха младост и свежест, противно на нейната жизненост и сила. Разбрах тогава, че дон Хуан не е обърнал главата й в същата посока, в която бе обърнал моята. Тази мисъл би била смешна във всеки друг контекст; въпреки това в този момент я приемах като истинско прозрение. Чувство на тревога премина през тялото ми. Исках да се махна от нейното легло. Но около мен, изглежда, имаше някаква необикновена сила, която ме задържаше, беше ме лишила от възможност да помръдна. Бях като парализиран.
Тя, изглежда, почувства това, което бях осъзнал. В миг тя дръпна лентата, която стягаше косата й, и с внезапно движение я уви около врата ми. Усетих как лентата стяга кожата ми, но това ми изглеждаше някак нереално.
Дон Хуан винаги ми бе казвал, че най-големият враг е фактът, че никога не вярваме на това, което ни се случва. В момента, в който доня Соледад увиваше плата като примка около врата ми, разбрах какво става. Дори и след като бях реагирал мисловно, тялото ми не помръдна. Останах размекнат, почти безразличен към това как ще умра.
Усещах напрягането на ръцете и раменете й, докато увързваше лентата около врата ми. Душеше ме с огромна сила и умелост. Започнах да се давя. Очите й ме гледаха с лудешки блясък. Тогава разбрах, че е решена да ме убие.
Дон Хуан беше казал, че когато най-после разберем какво става, обикновено е твърде късно за връщане назад. Той твърдеше, че винаги интелектът е този, който ни заблуждава, защото пръв получава съобщението, но вместо да му се довери и да действа незабавно, кокетничи с него.
Тогава чух, или по-скоро усетих, пукане в основата на врата си, точно зад гръкляна. Разбрах, че ми е счупила врата. Ушите ми започнаха да бучат, а после да пищят. Придобих изключително ясен слух. Помислих, че сигурно умирам. Отвращавах се от неспособността си да направя каквото и да е, за да се защитя. Не можех да помръдна нито един мускул, за да я ударя. Беше ми невъзможно да си поема дъх. Тялото ми се гърчеше; изведнъж станах и се освободих от смъртоносната й хватка. Погледнах надолу към леглото; имах чувството, че гледам от тавана. Видях своето тяло, неподвижно и отпуснато върху нея. Видях ужас в очите й. Исках тя да разхлаби примката. Обзе ме гняв, че съм бил толкова глупав и я ударих право в челото с юмрук. Тя изпищя, хвана се за главата и примря, но още преди да направи това, аз зърнах за миг фантасмагорична сцена. Видях доня Соледад, пометена от леглото от силата на моя удар. Видях я да бяга към стената и да се сгушва към нея, подобно на уплашено дете.
Следващото нещо, което усетих, бе, че ми е ужасно трудно да си поема дъх. Вратът ме болеше. Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че не можех да преглътна. Отне ми твърде много време, за да събера достатъчно сили и да се вдигна. Тогава погледнах към доня Соледад. Беше просната в безсъзнание на леглото. Имаше огромна червена подутина на челото. Донесох малко вода и я плиснах на лицето й, така както дон Хуан винаги бе правил с мен. Когато дойде в съзнание, я накарах да ходи, като я държах под мишниците. Беше вир вода. Сложих й влажна кърпа на челото. Тя повърна и аз бях почти сигурен, че е получила мозъчно сътресение. Трепереше. Опитах да струпам дрехи и одеала върху нея, за да я стопля, но тя свали всичките си дрехи и обърна тялото си към вятъра. Помоли ме да я оставя сама и каза, че ако вятърът промени посоката си, ще бъде признак, че ще се оправи. Хвана ръката ми като за кратко здрависване и ми каза, че съдбата ни е изправила един срещу друг.