— Помислете за мен, доня Соледад, та аз знаех по-малко и от вас.
— Не е същото. Нагуалът години ме подготвяше за това. Знаех всяка подробност. Ти ми беше в кърпа вързан. Нагуалът даже ми бе показал билките, които трябваше да бъдат винаги свежи и под ръка, за да те омая. Сложих ги в легена за миене, уж за аромат. Ти не забеляза, че използвах други билки, когато аз се мих. Ти се хвана на всичко, което бях приготвила. И въпреки това твоята страховита страна победи накрая.
— Какво наричаш моя страховита страна?
— Тази, която ме удари и ще ме умори тази нощ. Ужасният ти двойник, който излезе, за да ме смаже. Никога няма да го забравя и ако оживея, в което се съмнявам, никога няма да бъда същата.
— Той като мен ли изглеждаше?
— Това беше ти, разбира се, но не както изглеждаш сега. Не мога точно да кажа на какво приличаше. Когато помисля за него, ми причернява.
Разказах й за моментното ми усещане, че тя бе напуснала тялото си от тласъка на удара. Реших да я сразя със заключението. Изглежда, че смисълът на всичко, което се беше случило, бе да ни накара да черпим от извори, които обикновено са недостъпни за нас. Определено й бях нанесъл страшен удар; бях причинил дълбока повреда на тялото й, а в същото време не бе възможно да съм го направил аз. Бях почувствал, че я удрям с левия си юмрук, огромната червена подутина на челото й го доказваше, но заедно с това кокалчетата на юмрука ми не бяха подути, нито пък изпитвах каквато и да е болка или трудност да ги движа. Удар от такава величина би могъл дори да ми счупи ръката.
След като чу описанието ми на това как я бях видял да се притиска към стената, тя изпадна в дълбоко отчаяние. Попитах я дали има в съзнанието й макар и намек за това, което бях видял като усещане за напускане на тялото или обзорен поглед върху стаята.
— Сега вече знам, че съм обречена — каза тя. — Рядко някой оцелява от докосването на двойник. След като духът ми вече е излязъл, няма да оцелея. Ще ставам все по-слаба и по-слаба, докато умра.
Очите й светеха с див блясък. Надигна се и понечи да ме удари, но се свлече обратно.
— Ти ми взе душата — каза тя. — Вързал си я в торбата си. Защо ти беше да ми го казваш?
Заклех й се, че не съм имал никакво намерение да я наранявам, че съм действал единствено при самозащита и затова не изпитвам никаква злоба към нея.
— Ако не държиш душата ми в торбата си, тогава е още по-страшно — каза тя. — Сигурно блуждае безцелно наоколо. Значи никога няма да мога да си я върна обратно.
Доня Соледад изглеждаше напълно лишена от енергия. Гласът й стана слаб. Накарах я да отиде да си легне. Отказа да напусне масата.
— Нагуалът каза, че ако се проваля напълно, тогава трябва да ти предам неговото послание — каза тя. — Заръча ми да ти кажа, че е заменил тялото ти много отдавна. Сега ти си той.
— Какво означава това?
— Той е магьосник. Влязъл е в твоето старо тяло и е сменил неговата сияйност. Сега ти светиш като Нагуала. Ти не си повече син на баща си. Ти си самия Нагуал.
Доня Соледад стана. Беше смазана. Опита се да каже още нещо, но нямаше сили да говори. Тръгна към стаята си. Помогнах й до вратата; не ме пусна да вляза. Смъкна одеалото, с което се бе завила, и легна на леглото. Помоли ме с много жален глас да отида до хълма наблизо и да видя дали идва вятърът. Добави между другото, че трябва да взема кучето с мен. Някак си не ми звучеше добре нейната молба. Казах, че ще се кача на покрива и ще погледна оттам. Обърна ми гръб и каза, че най-малкото, което бих могъл да направя за нея, е да отведа кучето на хълма, за да може то да примами вятъра. Това много ме подразни. Стаята й в тъмнината имаше изключително мрачно излъчване. Отидох в кухнята, взех два фенера и ги занесох в стаята. При вида на светлината тя изпищя истерично. Извиках и аз, но по друга причина. Когато светлината озари стаята, видях пода да се издига и извива, подобно на пашкул, около леглото. Възприятието ми беше толкова мимолетно, че в следващия момент можех да се закълна, че сенките на защитните мрежи на лампите са сътворили тази ужасяваща сцена. Призрачното видение ме вбеси. Разтърсих раменете й. Тя се разплака като дете и обеща, че няма повече да опитва да прави подобни номера. Поставих фенерите върху раклата и тя заспа на мига.
С настъпването на сутринта вятърът се промени. Усетих силен порив да нахлува през северния прозорец. Около пладне доня Соледад излезе отново. Олюляваше се. Зачервяването на очите й бе изчезнало и отокът на челото беше намалял; почти не се забелязваше подутината.