Почувствах, че е време да си вървя. Казах й, че макар и да бях записал точно посланието на дон Хуан, което тя ми бе предала, то не изясняваше нищо.
— Ти не си вече сина на баща си. Сега ти самият си Нагуал — каза тя.
Имаше нещо наистина необяснимо за мен. Преди няколко часа аз бях безпомощен и доня Соледад действително се опита да ме убие; но в момента, когато тя говореше, бях забравил ужаса на това преживяване. И все пак имаше една друга част от мен, която можеше да прекара дни наред, размишлявайки върху безсмислени сблъсъци с хора във връзка с личността или работата ми. Тази част, изглежда, е моето истинско „аз“, това „аз“, което бях познавал цял живот. Другото ми „аз“ обаче, което бе преживяло сблъсък със смъртта през тази нощ, а след това бе забравило този сблъсък, не беше истинско. Бях аз и едновременно с това не бях. В светлината на такива несъответствия, твърденията на дон Хуан изглеждаха по-малко неестествени, но все още неприемливи.
Доня Соледад изглеждаше разсеяна. Усмихна се кротко.
— О, те са тук! — рече тя изведнъж. — Какво щастие за мен. Момичетата ми са тук. Сега те ще се погрижат за мен.
Изглежда беше й прилошало. Изглеждаше толкова силна, колкото и преди, но поведението й бе по-раздвоено. Страховете ми нараснаха. Не знаех дали да я оставя, или да я закарам до някоя болница в града, на няколкостотин мили оттук.
Изведнъж тя скочи като малко дете и се затича през входната врата, надолу по пътеката към големия път. Кучето й тичаше след нея. Набързо се качих в колата с намерение да я догоня. Трябваше да карам по пътя на заден ход, докато стигна място, достатъчно просторно, за да мога да обърна колата. Като приближавах пътя, видях през задното стъкло, че доня Соледад бе заобиколена от четири млади жени.
2
СЕСТРИЧКИТЕ
ДОНЯ СОЛЕДАД, изглежда, обясняваше нещо на четирите жени, които я бяха наобиколили. Тя размахваше ръце в драматични жестове и от време на време се хващаше за главата. Беше очевидно, че им разказва за мен. Върнах колата нагоре — там, където бях паркирал преди. Възнамерявах да ги изчакам там. Колебаех се дали да остана в колата, или просто да седна на левия калник. Реших да застана до вратата на колата, за да бъда готов във всеки момент да се метна вътре и да потегля, ако се повтори нещо подобно на случилото се през миналия ден.
Бях много уморен. Не бях мигнал повече от двайсет и четири часа. Планът ми бе да представя на младите жени, доколкото ми е възможно, развитието на инцидента с доня Соледад, та да могат да предприемат необходимите стъпки, за да й помогнат, и едва тогава щях да си замина. Тяхното присъствие носеше определена промяна. Сякаш всичко бе наситено с нова сила и енергия. Усетих промяната, когато видях доня Соледад, заобиколена от тях.
Разкритието на доня Соледад, че са чираци на дон Хуан, им придаваше такова тайнствено обаяние, че нямах търпение да се срещна с тях. Чудех се дали са като доня Соледад. Тя бе казала, че те са като мен и че вървим в една и съща посока. Това би трябвало да бъде разбирано в положителен смисъл. Искаше ми се да е така повече от всичко.
Дон Хуан ги наричаше „las hermanitas“, сестричките, твърде подходящо название поне за двете от тях, които познавах — Лидия и Роза — две слабички, подобни на феи, очарователни млади жени. Представях си, че са около двайсетгодишни, когато ги видях за първи път, въпреки че Паблито и Нестор винаги отказваха да говорят за възрастта им. Другите две, Жозефина и Елена, бяха пълна загадка за мен. Чувах имената им да се споменават от време на време, винаги в неблагоприятен смисъл. От изтърваните от дон Хуан думи бях заключил, че те са някак капризни: едната — луда, а другата — тлъста; така или иначе, държаха ги в изолация. Веднъж се сблъсках на вратата с Жозефина, като влизах в къщата на дон Хуан. Той ме представи, но тя закри лице и избяга, преди да успея да я поздравя. Друг път заварих Елена да пере дрехи. Беше огромна. Помислих, че сигурно страда от нарушени функции на щитовидната жлеза. Поздравих я, но тя не се обърна. Никога не видях лицето й.
След представянето им, което доня Соледад направи с разкритията си, чувствах желание да разговарям с мистериозните „hermanitas“ и в същото време почти изпитвах страх от тях.
Небрежно хвърлих поглед надолу към пътя, накланяйки се, за да ги видя всички наведнъж. Пътят беше пуст. Никой не идваше отдолу, а само преди минута бяха на не повече от трийсет метра от къщата. Покатерих се на покрива на колата, за да огледам. Нямаше никого, дори и кучето. Изпаднах в паника. Спуснах се на земята и вече бях готов да скоча в колата и да си тръгна, когато чух някой да казва: „Хей, виж кой е тук“.