Бързо се обърнах и видях две момичета, които току-що бяха излезли от къщата. Съобразих, че сигурно всички са ме изпреварили и са влезли в къщата през задната врата. Въздъхнах с облекчение.
Двете млади момичета приближиха към мен. Трябваше да си призная, че никога всъщност не ги бях забелязвал. Бяха красиви, мургави и извънредно слаби, без обаче да са кльощави. Дългите им черни коси бяха сплетени в плитки. Носеха едноцветни поли, сини джинсови якета и кафяви обувки с меки подметки без токове. Краката им бяха боси и се виждаха стройни и мускулести изпод полите. Трябва да бяха около метър и шейсет високи. Телата им бяха стегнати и се движеха с голяма пъргавина. Едната беше Лидия, а другата — Роза.
Поздравих ги, а те едновременно ми подадоха ръка. Застанаха от двете ми страни. Изглеждаха здрави и силни. Помолих ги да ми помогнат да взема пакетите от багажника. Докато ги носехме към къщата, чух приглушено ръмжене, толкова дълбоко и близко, че приличаше по-скоро на лъвски рев.
— Какво е това? — попитах Лидия.
— Не знаеш ли? — попита ме тя с недоверие.
— Трябва да е кучето — каза Роза, докато тичешком влизаха в къщата, направо повличайки ме със себе си.
Поставихме пакетите на масата и седнахме на двете пейки. И двете момичета ме наблюдаваха. Казах им, че доня Соледад е много болна и че почти бях решил да я откарам в болницата в града, понеже не знаех как мога да й помогна.
Докато говорех, забелязах, че навлизам в опасна територия. Нямаше как да преценя каква информация можех да им разкрия за истинската природа на схватката ми с доня Соледад. Започнах да дебна дали няма да се издадат. Помислих си, че ако ги следя внимателно, с гласа или израза на лицето си те биха издали колко знаят. Но те останаха безмълвни и ме оставиха да разказвам. Започнах да се съмнявам дали изобщо трябваше да им давам каквато и да е информация. В усилието си да измисля какво да направя и да не се объркам, започнах да говоря безсмислици. Лидия ме прекъсна. Много сухо тя каза, че не трябва да се интересувам от здравето на доня Соледад, защото те са предприели вече необходимите стъпки, за да й помогнат. Тези думи ме накараха да я попитам дали знае от какво точно страда доня Соледад.
— Ти си й взел душата — обвиняващо каза тя. Първата ми реакция беше да се защитя. Започнах да говоря буйно, но в края забелязах, че си противореча. Те ме гледаха. Явно говорех пълни безсмислици. Опитах отново да кажа същото нещо по друг начин. Изтощението ми бе толкова силно, че едва можех да подредя мислите си. Накрая се предадох.
— Къде са Паблито и Нестор? — попитах след дълга пауза.
— Ще дойдат скоро — каза живо Лидия.
— Бяхте ли с тях? — попитах аз.
— Не! — възкликна тя и ме погледна.
— Никога не ходим заедно — обясни Роза. — Тези нехранимайковци са различни от нас.
Лидия направи забраняващ жест с крака си, за да я накара да млъкне. Изглежда тя даваше разпорежданията. Движението на крака й ми припомни една специфична частица от общуването ми с дон Хуан. През време на безбройните ни пътувания заедно той бе успял да ме приучи, без да настоява на това, на една система от скрито общуване чрез няколко кодирани движения на крака. Забелязах Лидия да дава на Роза знака за отвращение — знак, даван, когато всичко, което става пред очите на другите, е неприятно и опасно. В случая това бях аз. Разсмях се. Спомних си, че дон Хуан ми даде този знак, когато видях за първи път дон Хенаро.
Не осъзнавах какво точно става, докато не открих, че мога да декодирам всичките им знаци.
Роза направи знак, че иска да ме разкара. Лидия отговори със заповедния знак „не“.
Според дон Хуан, Лидия беше много талантлива. Това, което той имаше предвид, бе, че тя е по-чувствителна и от Паблито, и от Нестор, и от мен. Никога не успях да се сприятеля с нея. Тя беше отчуждена и много язвителна. Имаше огромни черни игриви очи, които никога не гледаха право в някого, високи скули и изящен нос, малко чип и разширен в долния край. Помня я със зачервени, възпалени клепачи, за което всички й се подиграваха. Зачервяването на клепачите изчезна, но тя продължаваше да си търка очите и да мига непрекъснато. През годините на съжителството ми с дон Хуан и дон Хенаро бях срещал Лидия най-често, но въпреки това едва ли бяхме разменили повече от десетина думи. Паблито я възприемаше като много опасно създание. Аз винаги съм я мислил само за извънредно срамежлива.
Роза, напротив, беше много шумна. Мислех, че тя е най-младата. Очите й бяха много искрени и искрящи. Никога не хитруваше, но беше много раздразнителна. Бях говорил с Роза повече, отколкото с когото и да е другиго. Бе приятелски настроена, много дръзка и весела.