— Къде са другите? — попитах Роза. — Няма ли да се покажат?
— Ще се появят скоро — отговори Лидия.
От техните изражения можех да предположа, че отношението им към мен едва ли бе приятелско Съдейки по посланията, които си разменяха с крака, бяха токова опасни, колкото и доня Соледад, но все пак, като седях и ги гледах, ми дойде наум, че са невероятно красиви. Изпитвах най-топли чувства към тях. Всъщност, колкото повече те ме гледаха в очите, толкова по-силно ставаше това усещане. В един момент то прерасна в истинска страст. Бяха толкова изкусителни, че бих седял с часове само да ги гледам, но една трезва мисъл ме накара да се опомня. Нямах намерение да повтарям оплитането си от предишната нощ. Реших, че най-добрата защита е да поставя всичките си карти на масата. Открито им казах, че дон Хуан ме е подложил на някакво изпитание, противопоставяйки ни един срещу друг, мен и доня Соледад. Също така вероятно бе изпратил и тях по същия начин, за да се счепкаме в някакъв вид битка, в която може някой от нас да бъде наранен. Призовах чувството им на воини. Ако бяха истински наследници на дон Хуан, трябваше да бъдат безупречни с мен, да разкрият плановете си и да не се държат като обикновени алчни човешки същества.
Обърнах се към Роза и я попитах каква е причината да иска да ме нападне. Тя се стъписа за миг и след това се разсърди. Очите й пламнаха от ярост; малката й уста се сви.
Лидия съвсем свързано ми каза, че няма защо да се страхувам от тях и че Роза ми е сърдита, защото съм причинил болка на доня Соледад. Чувствата й били чисто лична реакция.
Казах, че в такъв случай е време да си вървя. Изправих се. Лидия понечи да ме спре с жест. Изглеждаше уплашена или дълбоко загрижена. Започна да протестира, когато някакъв шум навън отвлече вниманието ми. Двете момичета се прехвърлиха от моята страна. Нещо тежко се облягаше или буташе вратата. Тогава забелязах, че момичетата бяха пуснали тежкото желязно резе. Изпитах чувство на отвращение. Цялата история щеше да се повтори отново, а на мен ми бе дошло до гуша от всичко това.
Момичетата размениха бърз поглед, после погледнаха към мен и отново една към друга.
Чух скимтенето и дишането на голямо животно отвън. Сигурно беше кучето. Изтощението ме заслепи в този момент. Скочих към вратата, отместих тежкото резе и започнах да я отварям. Лидия се хвърли върху вратата и я затвори отново.
— Нагуалът беше прав — каза тя без дъх. — Ти все мислиш ли, мислиш. По-глупав си, отколкото те мислех.
Тя ме избута обратно до масата. Повтарях си на ум, търсейки най-подходящия начин да им кажа веднъж и завинаги, че не мога повече. Роза седна, като се прилепи до мен; усетих кракът й да се търка в моя. Лидия стоеше срещу мен и ме гледаше втренчено. Горящите й черни очи сякаш ми казваха нещо, което не разбирах.
Започнах да говоря, но се спрях. Почувствах внезапно и дълбоко прозрение. Тялото ми усещаше някаква зеленикава светлина, флуоресциране навън, пред къщата. Нито виждах, нито чувах нещо. Просто възприемах светлината, като да бях заспал изведнъж, и мислите ми се превръщаха в образи, които се наслагваха върху света на всекидневния живот. Светлината се движеше с огромна скорост. Усещах я със стомаха си. Проследих я, или по-скоро съсредоточих вниманието си върху нея, докато се движеше наоколо. Невероятно проясняване на мисълта ми последва това съсредоточаване на вниманието върху светлината. Разбрах, че в тази къща, в присъствието на тези хора, е погрешно и опасно да се държа като страничен наблюдател.
— Не те ли е страх? — попита Роза, сочейки към вратата.
Гласът й ме откъсна от съсредоточението ми.
Признах, че каквото и да е това там, то ме плашеше много силно, напълно достатъчно, за да умра от страх. Исках да кажа повече, но точно тогава бях обзет от гняв и пожелах да видя и да говоря с доня Соледад. Не й вярвах. Отидох направо в стаята й. Не беше там. Започнах да я викам, ревейки името й. Къщата имаше още една стая. Бутнах вратата и нахълтах вътре. И там нямаше никой. Гневът ми нарасна до величината на страха ми.
Излязох през задната врата и заобиколих до предната. Дори и кучето не се виждаше. Заблъсках бясно по входната врата. Отвори Лидия. Влязох. Развиках й се да ми каже къде са всички останали. Тя наведе очи и не отговори. Опита се да затвори вратата, но аз не й позволих. Тя се отдръпна бързо и влезе в другата стая.
Отново седнах до масата. Роза не беше помръднала. Сякаш бе замръзнала на мястото си.