— Ние сме еднакви — каза тя изведнъж. — Нагуалът ни каза това.
— Кажи ми тогава какво бе това, което обикаля около къщата? — попитах аз.
— Съюзникът — каза тя.
— Къде е той сега?
— Още е тук. Няма да си отиде, В момента, в който се окажеш слаб, ще те смачка. Но не сме ние тези, които могат да ти кажат каквото и да е.
— Кой може да ми каже тогава?
— Ла Горда! — възкликна Роза, разтваряйки очи толкова широко, колкото беше възможно. — Тя ще ти каже. Тя знае всичко.
Роза ме попита дали може да затвори вратата, просто за да бъде от безопасната страна. Без да дочака отговора, тя се промъкна до вратата и я затръшна.
— Нищо друго не можем да правим, освен да чакаме, докато всички дойдат — каза тя.
Лидия се върна от стаята с пакет, някакъв предмет, увит в парче тъмножълт плат. Изглеждаше много успокоена. Забелязах, че има много властно излъчване. Някак си тя го предаде на Роза и на мен.
— Знаеш ли какво има тук?
Нямах ни най-малка представа. Започна да го развива преднамерено бавно. После спря и ме погледна. Изглежда се колебаеше. Усмихна се притеснено, сякаш я беше срам да покаже това, което е във вързопа.
— Този пакет бе оставен от Нагуала за теб — промълви тя, — но мисля, че трябва да изчакаме Ла Горда.
Настоях да го отвори. Тя ми хвърли свиреп поглед и изнесе пакета от стаята, без повече да каже и дума.
Хареса ми играта на Лидия. Тя представяше нещо напълно в духа на учението на дон Хуан. Демонстрира ми как може да извлече максимална ефективност от една обичайна ситуация. Донасяйки ми вързопа и заявявайки, че ще го отвори, след като разкри, че дон Хуан го е оставил за мен, тя наистина създаде загадка, която бе почти непоносима. Тя знаеше, че ще трябва да остана, ако искам да узная съдържанието на пакета. Мислех за множество най-различни неща, които биха могли да бъдат във вързопа. Може би бе лулата на дон Хуан, използвана за общуване с психотропни гъби. Бе обявил, че лулата ще ми бъде дадена за съхранение. Или можеше да бъде ножът му, или кожената му кесия, или дори магьосническите му предмети на силата. От друга страна, можеше да е просто уловка от страна на Лидия; дон Хуан бе твърде изтънчен, твърде абстрактен, за да ми завещае предмет.
Казах на Роза, че едва се държа на крака и че умирам от глад. Имах намерение да отида до града, да си почина няколко дена и после да се върна да видя Паблито и Нестор. Казах, че тогава може би ще успея дори да се срещна и с другите две момичета.
Лидия се върна в този момент и Роза й каза за намерението ми да си тръгна.
— Нагуалът ни заповяда да се грижим за теб, като за него — каза Лидия. — Ние всички сме частици от Нагуала, но ти си дори повече от това, по причина, която никой не разбира.
И двете заговориха едновременно и ми гарантираха с различни аргументи, че никой няма да предприеме нищо срещу мен, така както бе направила доня Соледад. И двете имаха толкова самоотвержено честни погледи, че тялото ми бе поразено. Повярвах им.
— Трябва да останеш, докато Ла Горда се върне — каза Лидия.
— Нагуалът каза, че трябва да спиш в неговото легло — добави Роза.
Започнах да кръстосвам стаята напред-назад, измъчван от странна дилема. От една страна, исках да остана и да си почина; чувствах се физически спокоен и щастлив в тяхното присъствие — нещо, което не бях усетил предишния ден с доня Соледад. В същото време разумната ми страна никак не се беше отпуснала. Бях до такава степен уплашен, колкото и през цялото време. Бях имал моменти на сляпо отчаяние и бях предприел дръзки действия, но след извършването на тези действия се чувствах по-уязвим от всякога.
Потънах в нещо като душевен самоанализ, докато кръстосвах стаята почти безумно. Двете момичета седяха тихо и ме гледаха тревожно. После внезапно загадката се разреши; разбрах, че нещо в мен само се преструва на уплашено. Бях привикнал да реагирам по този начин в присъствието на дон Хуан. През годините на нашата връзка бях се осланял изцяло на него да ме снабдява с подходящи успокоители на страха ми. Зависимостта ми от него ми даваше утеха и сигурност. Но това вече не беше възможно. Дон Хуан си бе отишъл. Чираците му нямаха неговото търпение или неговата изисканост, или абсолютната му власт. Да търся утеха при тях бе пълна глупост.
Момичетата ме заведоха в другата стая. Прозорецът гледаше на югоизток, а в тази посока бе и леглото, което представляваше дебела рогозка, подобна на дюшек. Шейсетсантиметрово обемисто парче от стъбло на един вид столетник бе издялано така, че шуплестата му сърцевина служеше за възглавница или по-скоро за подложка. В средата му имаше лека падина. Повърхността на дървото беше много гладка. Изглежда бе специално лъскано до блясък. Изпробвах леглото и възглавницата. Удобството и удоволствието за тялото, което изпитах, беше необичайно. Легнал на леглото на дон Хуан, аз се чувствах сигурен и доволен. Несравним покой премина през тялото ми. Бях имал подобно усещане веднъж, когато дон Хуан ми бе направил легло на върха на един хълм в пустинята на Северно Мексико. Заспах.