Събудих се привечер. Лидия и Роза бяха почти върху мен, дълбоко заспали. Останах неподвижен за една или две секунди, после и двете се събудиха изведнъж.
Лидия се прозина и каза, че трябвало да спят до мен, за да ме предпазят и да ми помогнат да почивам. Умирах от глад. Лидия изпрати Роза в кухнята да ни приготви нещо за ядене. В това време тя запали всички лампи в къщата. Когато яденето беше готово, седнахме край масата. Чувствах се така, сякаш ги познавах или бях прекарал с тях целия си живот. Ядохме мълчаливо.
Когато Роза прибираше масата, попитах Лидия дали всички спят в леглото на Нагуала; то бе единственото друго легло в къщата освен това на доня Соледад. Лидия каза равнодушно, че са се изнесли от къщата преди години в тяхно собствено място в същата околност, а и Паблито се бе преместил по същото време при Нестор и Бениньо.
— Но какво е станало с вас? Мислех, че живеете всички заедно — казах аз.
— Вече не — отговори Лидия. — Откакто Нагуалът замина, ние имаме различни задачи. Нагуалът ни събра и той ни раздели.
— А къде е Нагуалът сега? — попитах аз с възможно най-непринудения тон, който можех да имитирам.
И двете се втренчиха в мен, а после се погледнаха една друга.
— О, не знаем — каза Лидия. — Те с Хенаро заминаха.
Изглежда казваше истината, но аз настоях още веднъж да ми кажат всичко, което знаят.
— Наистина нищо не знаем — заяде ме Лидия, очевидно развълнувана от моите въпроси. — Преместиха се в друга област. Трябва да зададеш този въпрос на Ла Горда. Тя има да ти казва нещо. Тя разбра вчера, че ти ще дойдеш и ние вървяхме бързо насам цяла нощ. Страхувахме се, че си мъртъв. Нагуалът ни каза, че ти си единственият, на когото трябва да вярваме и да помагаме. Той каза, че ти си самия той.
Тя покри лице и се захихика в ръцете си и после добави, като че току-що й беше хрумнало:
— Но е трудно за вярване.
— Ние не те познаваме — каза Роза. — Това е цялата трудност. И четирите се чувстваме по един и същ начин. Страхувахме се, че си мъртъв, а после, като те видяхме, се вбесихме, че не си. Соледад ни е като майка; може би даже повече.
Те размениха съзаклятнически погледи. Незабавно възприех това като знак за опасност. Не вещаеха нищо добро. Лидия забеляза моето внезапно обезверяване, което сигурно беше изписано на цялото ми лице. Тя реагира с поредица от уверения за тяхното желание да ми помогнат. Нямах наистина никакво основание да се усъмня в тяхната искреност. Ако бяха искали да ми навредят, можеха да го направят, докато спях. Думите й звучаха толкова сериозно, че се почувствах незначителен. Реших да раздам подаръците, които им бях донесъл. Казах им, че има дребни дрънкулки в пакетите и могат да си изберат каквото си харесат. Лидия каза, че те предпочитат аз сам да им връча подаръците. С много учтив тон тя добави, че биха били признателни, ако освен това излекувам и доня Соледад.
— Какво мислиш, че трябва да направя, за да я излекувам? — попитах я аз след продължително мълчание.
— Използвай двойника си — каза тя, сякаш това се разбираше от само себе си.
Внимателно обърнах внимание на факта, че доня Соледад за малко не ме уби и че оцелях благодарение на нещо в мен, което не бе плод нито на умението ми, нито на знанието ми. Доколкото разбирах, това необяснимо нещо, което, изглежда, й бе нанесло удар, бе реално, но недостижимо. Накратко, беше ми възможно да помогна на доня Соледад точно толкова, колкото и да се кача на Луната.
Слушаха ме внимателно, бяха тихи и смутени.
— Къде е доня Соледад сега? — попитах Лидия.
— Тя е с Ла Горда — каза тя унило. — Ла Горда я отведе със себе си и се опитва да я излекува, но ние изобщо не знаем къде са. Това е истината.
— А къде е Жозефина?
— Отиде да доведе Свидетеля. Той единствен може да излекува доня Соледад. Роза мисли, че ти знаеш повече от Свидетеля, но тъй като си сърдит на Соледад, искаш смъртта й. Не те виним.
Уверих ги, че не й се сърдя, а и поначало не искам смъртта й.
— Излекувай я тогава! — каза Роза с висок и гневен глас. — Свидетелят ни е казал, че ти винаги знаеш какво да правиш, а Свидетелят не може да греши.
— И кой, по дяволите, е този Свидетел?
— Нестор е Свидетелят — каза Лидия, сякаш неохотно произнасяйки името му. — Ти го знаеш. Трябва да го знаеш.