Казах го образно. Но все пак, след по-близко наблюдение, трябваше да призная, че не можеше да става дума за метафора. Тя бе действително променен човек. Изведнъж усетих сух, металически вкус в устата си. Бях уплашен.
Тя сви юмруци на кръста и, стоейки с леко разкрачени крака, ме наблюдаваше. Носеше светлозелена плисирана пола и избеляла блуза. Полата й беше по-къса от тези, които обикновено носеше. Не можех да видя косата й — беше я вързала с плътна лента, парче плат, подобно на тюрбан. Беше боса и ритмично тактуваше с големия си крак, като се усмихваше с искреното изражение на младо момиче. Не бях виждал никой досега да излъчва толкова сила като нея. Забелязах особен блясък в очите й — обезпокояващ, но не плашещ блясък. Действително никога не бях се отнасял с внимание към нейното присъствие. Покрай всичко останало, бях си съставил непълна представа за много хора през всичките ми години с дон Хуан. Силата на неговата личност беше направила всички останали бледи и незначителни.
Казах й, че никога не съм си представял, че тя може да притежава такава изумителна жизненост, че моята небрежност е виновна за това, че не съм я познавал истински и че, без съмнение, ще трябва да опозная всички останали наново.
Тя приближи до мен. Усмихна се и хвана с дясната си ръка високо отзад моята лява ръка, стискайки внимателно.
— Това е сигурно — прошепна тя в ухото ми. Усмивката й застина и очите й станаха блестящи. Тя бе толкова близо до мен, че чувствах гърдите й да се трият в лявото ми рамо. Неудобството ми нарастваше, докато се опитвах да си внуша, че няма място за тревога. Повтарях си отново и отново, че наистина никога не съм познавал майката на Паблито и че независимо от странното си поведение, тя вероятно си е в нормалното си състояние. Но някаква уплашена част от мен знаеше, че това бяха само окуражаващи мисли без никакво покритие, защото колкото и да бе непълна представата ми за нея, не само че си я спомнях много добре, но даже отлично я познавах. За мен тя представляваше праобраза на майка — мислех, че е към края на петдесетте, че дори и по-възрастна. Слабите й мускули движеха масивното й туловище с изключителна трудност. Косата й беше много прошарена. Аз я помнех като тъжна, мрачна жена с добри и красиви черти, всеотдайна, страдаща майка, винаги в кухнята, винаги уморена. Помнех я още като много великодушна и безкористна жена, а също и много боязлива, до такава степен боязлива, че бе напълно раболепно отдадена на всеки, който се случеше наоколо. Това бе образът, който имах за нея, закрепил се в продължение на години на случайно общуване. Този ден обаче нещо беше ужасно различно. Жената, която виждах пред себе си, ни най-малко не изпълваше представата, която имах за майката на Паблито; и все пак тя беше същото лице, по-слаба и по-силна, изглеждаща двайсет години по-млада, отколкото последния път, когато я видях. Усетих тръпка да пробягва по тялото ми. Отдръпна се на две крачки и ме загледа.
— Нека те огледам — каза тя. — Нагуалът рече, че си дявол.
Тогава си спомних, че всички те — Паблито, майка му, сестрите му и Нестор, винаги избягваха да произнасят името на дон Хуан и го наричаха „Нагуала“, обръщение, което аз също приемах, когато разговарях с тях.
Тя дръзко постави ръце на раменете ми — нещо, което никога не бе правила преди. Тялото ми се напрегна. Наистина не знаех какво да кажа. Настъпи дълга пауза, която ми даде възможност да се окопитя. Нейният вид и поведение така ме бяха изплашили, че бях забравил да питам за Паблито и Нестор.
— Кажи ми, къде е Паблито? — попитах аз с внезапно нараснало мрачно опасение.
— О, той отиде към планините — отговори тя с уклончив тон и се отдръпна от мен.
— А къде е Нестор?
Тя завъртя очи, показвайки безразличие.
— Те са заедно в планините — каза тя със същия тон.
Почувствах искрено облекчение и й казах, че съм уверен без сянка на съмнение, че те са добре.
Стрелна ме с поглед и се усмихна. Вълна от щастие и радостна възбуда ме заля и аз я прегърнах. Тя дръзко отвърна на прегръдката и ме притисна — тази постъпка беше толкова удивителна, че дъхът ми спря. Тялото й бе вдървено. Почувствах необикновена сила в нея. Сърцето ми започна да блъска. Внимателно се опитах да я отблъсна, докато я питах дали Нестор продължава да се вижда е дон Хенаро и дон Хуан. При нашата прощална среща дон Хуан изрази съмнение, че Нестор е готов да завърши своето чиракуване.
— Хенаро замина завинаги — каза тя, пускайки ме. Тя се почеса нервно с края на блузата.
— А дон Хуан?
— Нагуалът също го няма — каза тя, свивайки устни.
— Къде отидоха?
— Искаш да кажеш, че не знаеш?
Казах й, че двамата се бяха сбогували с мен преди две години и че всичко, което знаех, е, че се готвеха да заминават по това време. Не бях даже посмял да предположа накъде са отишли. Те никога не ми бяха казвали своето местонахождение преди и ми се беше наложило да приема факта, че ако искаха да изчезнат от живота ми, единственото, което трябваше да направят, бе да откажат да ме виждат.