Спомних си, че през време на последната ни среща дон Хенаро нарече Нестор „Свидетеля“. Тогава бях помислил, че това име бе шега или уловка, която дон Хенаро използва, за да разсее тягостното напрежение и мъката на тези последни мигове заедно.
— Не е било шега — уверено каза Лидия. — Хенаро и Нагуалът прилагаха различен подход към Свидетеля. Те го водеха със себе си навсякъде, където ходеха. Действително навсякъде! Свидетелят е видял всичко, за което е трябвало да свидетелства.
Очевидно имаше огромно разминаване в разбиранията ни. Помъчих се да им обясня, че практически аз съм чужденец за тях. Дон Хуан ме бе държал настрана от всички, включително от Паблито и Нестор. Извън обикновените поздрави, които всички те разменяха с мен през годините, никога всъщност не сме разговаряли. Познавах ги всички по-скоро от описанията, които дон Хуан ми бе дал. Макар и да бях срещнал веднъж Жозефина, не можех да си спомня как изглежда, а всичко, което бях видял от Ла Горда, бе гигантският й задник. Казах им, че даже не ми беше известно до предишния ден, че те четирите са чираци на дон Хуан и че Бениньо е също част от групата.
Те размениха свенлив поглед. Роза отвори уста да каже нещо, но Лидия й даде заповед с крака си. Мислех си, че след моето дълго и задушевно обяснение те няма повече да си подават такива знаци една на друга. Нервите ми бяха толкова опънати, че техните скрити движения с краката бяха като капак на всичко и аз се вбесих. Развиках им се с пълна сила и ударих по масата с дясната си ръка. Роза се изправи с невероятна скорост и моето тяло, предполагам в отговор на внезапното й движение, от само себе си, без влияние на разума ми, се отдръпна крачка назад; точно навреме, за да избегне с няколко сантиметра удар с масивна пръчка или някакъв тежък предмет, който Роза стискаше в лявата си ръка. Стовари са на масата с трясък.
Чух отново, както бях чул предишната нощ, докато доня Соледад ме душеше, много странен и загадъчен звук, сух звук като от счупване на лула, точно зад гръкляна ми, в основата на шията ми. Ушите ми изпукаха и със светкавична скорост лявата ми ръка се стовари върху пръчката на Роза и я счупи. Сам наблюдавах цялата тази сцена, сякаш я гледах на кино.
Роза изпищя и тогава забелязах, че бях се наклонил с цялата си тежест и бях ударил задната част на ръката й с левия си юмрук. Бях ужасен. Каквото и да се случваше с мен, то не бе реално. Това беше кошмар. Роза продължи да пищи. Лидия я заведе в стаята на дон Хуан. Чувах още известно време нейните викове от болка и после спря. Седнах до масата. Мислите ми бяха разхвърляни и несвързани.
Странният звук в основата на шията ми беше нещо, което рязко започнах да проумявам. Дон Хуан го бе описал като звукът, който човек произвежда, когато променя скоростта си. Имах смътен спомен, че бях изпитвал подобно нещо в негово присъствие. Макар и да го бях осъзнал предишната нощ, не бях го опознал напълно, докато това не се случи с Роза. Установих тогава, че звукът бе предизвикал особено усещане за топлина на небцето и в ушите. Силата и сухотата на звука ми напомняха на звъна на голям пукнат хлопатар.
Лидия се върна след малко. Изглеждаше по-спокойна и овладяна. Даже се усмихваше. Помолих я да ми помогне да разгадая загадката и да ми каже какво се случи. След дълго колебание ми каза, че когато съм се развикал и съм ударил по масата, Роза се развълнувала и се нервирала, като сметнала, че ще им навредя, и се опитала да ме удари със своята „сънувана ръка“. Изплъзнал съм се от удара и съм я ударил в задната част на ръката по същия начин, както бях ударил доня Соледад. Лидия добави, че ръката на Роза няма да се оправи, докато не намеря начин да й помогна.
Тогава Роза влезе в стаята. Ръката й беше привързана с парче плат към гърдите. Гледаше ме. Очите й бяха като на дете. Чувствата ми бяха напълно объркани. Една част от мен се чувстваше отвратителна и виновна. Но отново друга част оставаше невъзмутима. Дали именно благодарение на тази част бях успял да оцелея както от нападението на доня Соледад, така и от сразяващия удар на Роза?
След дълго мълчание им казах, че е било много дребнаво от моя страна да се дразня от техните разменени послания с крака, но че не може да има никакво сравнение между викането и удрянето по масата и това, което направи Роза. С оглед на факта, че не съм запознат с техните обичаи, тя можеше да ми откъсне ръката с такъв удар.
Настоях с много застрашителен тон да видя ръката й. Тя неохотно я отвърза. Беше подута и зачервена. В мен не бе останала и капка съмнение, че тези хора ме подлагат на някакъв изпит, нагласен от дон Хуан за мен. Противопоставяйки им се, аз бях хвърлен в реалност, която не е възможно да бъде достигната или възприета по рационален път. Той ми бе казал безброй пъти отново и отново, че моята рационалност обхваща само съвсем малка част от това, което той наричаше тоталност на личността. Под въздействието на непознатата и напълно реална опасност за физическото ми унищожение, тялото ми трябваше да успее да използва скритите си ресурси, или да умре. Номерът, изглежда, беше в това наистина да приемеш възможността, че такива ресурси съществуват и че са достижими. Годините на обучение не бяха нищо друго освен стъпала към постигането на това приемане. Верен на безкомпромисните си принципи, дон Хуан се бе стремил или към пълна победа, или към пълен провал за мен. В случай, че обучението ми не беше достатъчно, за да достигна до скритите си ресурси, което щеше да стане очевидно при изпита, едва ли щеше да е възможно да направя кой знае какво. Дон Хуан бе казал на доня Соледад, че бих се самоубил. Като дълбок познавач на човешката природа, той вероятно бе прав.