Време беше да възприема нов начин на поведение. Лидия бе казала, че мога да помогна на Роза и на доня Соледад със същата сила, с която им бях причинил нараняване; проблемът, обаче, бе да схвана вярната последователност на чувствата или мислите, или каквото и да е, което позволява на тялото ми да отприщи тази сила. Взех ръката на Роза и я разтрих. Пожелах си да бъде излекувана. Изпитвах само добри чувства към нея. Галих ръката й и я прегръщах дълго. Разтрих главата й и тя заспа на рамото ми, но нямаше никаква промяна в зачервяването или отока на ръката.
Лидия ме наблюдаваше, без да каже дума. Тя ми се усмихваше. Исках да й кажа, че напълно се провалих като лечител. Очите й, изглежда, хванаха настроението ми и го задържаха, докато изчезна.
Роза поиска да спи. Беше или смъртно уморена, или болна. Не исках да гадая кое от двете е вярно. Вдигнах я на ръце; беше по-лека, отколкото си я бях представял. Занесох я до леглото на дон Хуан и внимателно я поставих да легне. Лидия я покри. Стаята беше много тъмна. Погледнах през прозореца и видях безоблачното небе, обсипано със звезди. До този момент бях забравил, че сме на много голяма височина над морското равнище.
Докато гледах към небето, в мен се надигна вълна от оптимизъм. Звездите ми изглеждаха някак празнични. Югоизток беше действително чудесна посока за мен.
Изпитах внезапно желание, което се чувствах задължен да задоволя. Исках да знам колко различен е изгледът към небето от прозореца на доня Соледад, който е обърнат на север. Хванах Лидия за ръка с намерението да я заведа там, но едно гъделичкащо усещане във върха на главата ми ме спря. Спусна се като вълна по гърба ми до кръста и оттам премина в стомаха ми. Седнах на дюшека. Направих усилие да мисля за усещанията си. Изглежда от момента, в който бях почувствал това гъделичкане в главата си, мислите ми бяха намалели по сила и брой. Опитах, но не успях да се насоча в обичайния мисловен процес, който наричах мислене.
Потънал в размисли, бях забравил за Лидия. Тя беше клекнала на пода, срещу мен. Осъзнах, че огромните й очи ме изучават от няколко сантиметра разстояние. Автоматично я хванах отново за ръка и отидохме в стаята на доня Соледад. Когато стигнахме вратата, усетих как цялото й тяло се вдърви. Трябваше да я бутна. Точно преди да прекрача прага, забелязах едрото тъмно туловище на човешко тяло, сгушено до стената срещу вратата. Гледката беше толкова неочаквана, че ахнах и изпуснах ръката на Лидия. Тя отскочи няколко крачки назад. Понечих да прошепна, че доня Соледад се е върнала, но никакъв звук не се чу, въпреки че бях сигурен, че съм произнесъл думите. Щях да опитам да проговоря отново, ако не беше обзелото ме желание за действие. Сякаш думите биха отнели твърде много време, а аз разполагах със съвсем малко. Влязох в стаята и се отправих към доня Соледад. Тя, изглежда, изпитваше огромна болка. Приклекнах до нея и без да я питам нищо, повдигнах лицето й, за да я разгледам. Видях нещо на челото й; приличаше на компрес от листа, който си бе направила. Бе тъмно, лепкаво на пипане. Почувствах повелителна необходимост да го отлепя от челото й. Много рязко хванах главата й, наклоних я назад и отлепих компреса. Беше като отлепване на гума. Тя нито помръдна, нито издаде, че я е заболяло. Изпод компреса се видя жълтеникавозелено петно. То се движеше, като че беше живо или изпълнено с енергия. Гледах го известно време, неспособен да направя нищо. Натиснах го с пръст и то залепна за него като туткал. Не изпаднах в паника, както обикновено бих реагирал; по-скоро това вещество ми харесваше. Прокарах пръсти по петното и то цялото се махна от челото й. Изправих се. Лепкавото вещество беше топло. Остана като лепкава паста за момент, а после изсъхна между пръстите и на дланта ми. Тогава ме разтърси друго прозрение и изтичах в стаята на дон Хуан. Хванах ръката на Роза и изтрих същото флуоресцентно, жълтеникавозелено вещество от ръката й така, както го бях изтрил от челото на доня Соледад.