Сърцето ми биеше толкова силно, че едва стоях на краката си. Исках да легна, но нещо в мен ме тласна към прозореца и ме накара да подскачам на място.
Не мога да си спомня колко дълго съм скачал така. Изведнъж осъзнах, че някой бърше врата и раменете ми. Забелязах, че съм напълно гол, потейки се обилно. Лидия бе метнала кърпа на раменете ми и бършеше потта от лицето ми. Нормалният ми мисловен процес се възвърна изведнъж. Огледах стаята наоколо. Роза спеше дълбоко. Изтичах в стаята на доня Соледад. Очаквах да я намеря и нея заспала, но нямаше никого там. Лидия се влачеше след мен. Разказах й какво се бе случило. Хвърли се към Роза и започна да я буди, докато аз се обличах. Роза не искаше да се събужда. Лидия хвана наранената й ръка и я стисна. С едно единствено, пружиниращо движение Роза скочи, напълно будна.
Започнаха да се щурат из къщата и да гасят лампите. Изглежда се приготвяха да бягат от къщата. Понечих да ги попитам защо са се разбързали толкова, когато забелязах, че и аз самият се бях облякъл с огромна бързина. Ние заедно се приготвихме; и не само това, но, изглежда, те направо чакаха нареждания от мен.
Бягайки, изскочихме навън, понесли всички пакети, които бях донесъл. Лидия ме посъветва да не оставям нито един от тях в къщата; още не ги бях нарекъл и принадлежаха на мен. Хвърлих ги на задната седалка на колата, докато двете момичета се напъхаха отпред. Запалих двигателя и бавно потеглих назад, едва намирайки пътя в тъмнината.
Щом се озовахме на пътя, пред мен се изправи един извънредно потискащ въпрос. И двете едновременно рекоха, че аз съм водачът и че техните действия зависят от моето решение. Аз бях Нагуала. Не можеше току-така да избягаме от къщата и да отпътуваме безцелно. Трябваше да ги водя. Но истината бе, че нямах никаква представа къде да отида или какво да направя. Обърнах се уж нехайно да погледна към тях. Фаровете хвърляха отблясъци в купето и очите им бяха като огледала, които отразяваха светлината. Спомних си, че така блестяха и очите на дон Хуан; сякаш отразяваха повече светлина от очите на обикновен човек.
Знаех, че двете момичета бяха наясно с моята безизходица. Вместо да си направя някоя шега с това, за да прикрия своята неспособност да се справя с положението, аз най-безцеремонно оставих отговорността за решението в техни ръце. Казах, че ми липсва практика като Нагуал и бих предпочел те да ми услужат с предложение или намек за къде трябва да пътуваме. Те, изглежда, се възмутиха от мен. Цъкаха с език и клатеха глава. Прехвърлях през ума си най-различни посоки за действие, от които нито една не бе осъществима — нито да ги закарам в града, нито да ги заведа в къщата на Нестор, или дори да отидем до Мексико Сити.
Спрях колата. Бяхме поели към града. Исках повече от всичко на света да проведем чистосърдечен разговор с момичетата. Отворих уста да започна, но те се извърнаха от мен, лице срещу лице, поставили ръце на раменете си една на друга. Това, изглежда, показваше, че се бяха заключили и не ме чуват.
Разочарованието ми беше огромно. Това, за което жадувах в момента, беше способността на дон Хуан да овладее всяка ситуация, интелектуалното общуване с него, чувството му за хумор. Вместо това, бях в компанията на две глупачки.
Забелязах израз на обезсърчение на лицето на Лидия и това спря моята вълна на самосъжаление. Ясно осъзнах за първи път, че няма край взаимното ни разочарование. Очевидно и те бяха свикнали, макар и по различен начин, с господството на дон Хуан. За тях прехвърлянето на функцията на Нагуала върху мен трябва да е било опустошително.
Останахме дълго така, като двигателят работеше на място. После внезапно усетих отново тръпката по тялото си, която започваше от върха на главата ми като гъделичкане, и тогава разбрах какво се бе случило, когато бях влязъл в стаята на доня Соледад по-рано. Не я бях видял в обикновения смисъл на думата. Това, което бях видял като доня Соледад, сгушена до стената, беше всъщност споменът за нея, напускаща тялото си миг след като я бях ударил. Също разбрах, че, когато докоснах онова лепкаво, фосфоресциращо вещество, я бях излекувал и че това бе някакъв вид енергия, която бях оставил в главата й и в ръката на Роза посредством ударите си.
През съзнанието ми мина видението на една особена долчинка. Бях сигурен, че доня Соледад и Ла Горда са там. Това не бе просто предположение, а по-скоро истина, която не се нуждаеше от допълнителни потвърждения. Ла Горда бе завела доня Соледад до дъното на тази долчинка и точно сега, в момента, се опитваше да я излекува. Исках да й кажа, че е неправилно да се лекува отокът на челото на доня Соледад и че повече няма нужда двете да стоят там.