— Не са наблизо, това е сигурно — каза тя намръщено. — И няма скоро да се върнат, това също е сигурно.
Гласът й беше изключително безчувствен. Започнах да се отегчавам от нея. Исках да си тръгна. — Но ти си тук — каза тя, сменяйки намръщения израз с усмивка. — Ти трябва да чакаш Паблито и Нестор. Те страшно ще се радват да те видят.
Тя стисна здраво ръката ми и ме дръпна встрани от колата. Сравнено с това, което тя беше преди, дързостта й беше удивителна.
— Но нека най-напред ти покажа моя приятел — каза тя и насила ме замъкна отстрани на къщата.
Там имаше оградено място като малка кошара. Вътре стоеше едно грамадно мъжко куче. То не беше вързано, а оградата не беше достатъчно висока, за да го задържи. Кучето изглеждаше безразлично към нас като го приближихме, дори не помръдна опашка. Доня Соледад посочи доста голяма клетка отзад. Един койот се беше свил вътре.
— Това е моят приятел — каза тя. — Не е кучето. То е на дъщерите ми.
Кучето ме погледна и се прозина. Явно ме хареса. Имах нелепото усещане за сродство с него.
— Ела да влезем в къщата — каза тя, дърпайки ме за ръката.
Аз се колебаех, изпитвах раздвоение. Една част от мен беше крайно разтревожена и настояваше да се махна веднага оттук, а друга част от мен не искаше да се върна, а да остана.
— Нали не си уплашен от мен? — попита тя с обвиняващ тон.
— Разбира се, че съм! — възкликнах.
Тя се закикоти и с най-утешителен тон заяви, че е неловка примитивна жена, която трудно се справя с думите, но наистина знае как да се отнася с хората. Погледна ме право в очите и ми каза, че дон Хуан я е натоварил да ми помогне, защото се безпокоял за мен.
— Той ни каза, че не си сериозен и причиняваш доста неприятности на невинни хора — рече тя.
До този момент твърденията й ми бяха ясни, но не можех да си представя как дон Хуан би могъл да каже такова нещо за мен.
Влязохме в къщата. Поисках да седна на пейката, където обикновено сядахме с Паблито. Тя ме спря.
— Това не е мястото за теб и мен — каза тя. — Нека отидем в моята стая.
— Предпочитам да седна тук — казах аз настойчиво. — Познавам това петно и се чувствам удобно на него.
Тя цъкна с език неодобрително. Държеше се като разочаровано дете. Сви горната си устна, така че тя заприлича на плоската човка на патица.
— Има нещо ужасно объркано тук — казах аз. — Мисля, че веднага ще си тръгна, ако не ми кажеш какво става.
Тя се разтрепери и започна да ме убеждава, че се измъчва, защото не знае как да ми говори. Противопоставих й очевидното й преобразяване и поисках да ми каже какво е станало. Трябваше да узная как е станала такава промяна.
— Ако ти кажа, ще останеш ли? — попита тя с детински глас.
— Ще трябва.
— В такъв случай ще ти кажа всичко. Но трябва да бъде в моята стая.
За момент изпаднах в паника. Направих изключително усилие да се успокоя и влязох в стаята й. Тя живееше в задната част на къщата, където Паблито беше пристроил спалня за нея. Бях влизал в стаята веднъж — докато се строеше, а също и след като вече беше готова, точно преди тя да се настани. Стаята изглеждаше толкова празна, колкото когато я бях виждал преди, с изключение на това, че имаше легло в самия център и две скромни ракли до вратата. Варосаните стени бяха потъмнели в съвсем меко жълтеникавобяло. Дъските на тавана също бяха овехтели. Гледайки гладките чисти стени, имах чувството, че всеки ден се търкат с гъба. Стаята приличаше повече на монашеска килия, много оскъдна и аскетична. Нямаше никаква украса. Прозорците имаха плътни, свалящи се дървени капаци, подсилени с желязна решетка. Нямаше никакви столове или каквото и да е за сядане.
Доня Соледад взе бележника ми, притисна го към пазвата си и след това седна на леглото, което беше направено от два дебели дюшека без пружина. Тя ми посочи да седна до нея.
— Ти и аз сме еднакви — каза тя, като ми подаваше обратно бележника.
— Моля?
— Ти и аз сме еднакви — повтори, без да ме поглежда. Не можех да проумея какво има предвид. Тя ме гледаше, като да очаква отговор.
— Какво искате да кажете, доня Соледад? — попитах. Въпросът ми я обърка. Очевидно очакваше, че зная какво има предвид. Отначало се засмя, но после, когато настоях, че не разбирам, се разсърди. Тя се поизправи и ме обвини, че съм нечестен с нея. Очите й пламнаха с ярост, устата й се сви в много грозна гримаса на гняв, което я направи да изглежда извънредно стара. Честно казано, бях в недоумение и чувствах, че каквото и да кажа, ще бъде грешно. Тя изглежда също беше в подобно затруднение. Устата й се отваряше да каже нещо, но устните й само потръпваха. Най-после тя промълви, че не е безупречно да се държа така, както се държах в такъв сериозен момент. Обърна ми гръб.