— Шегуваш ли се? — отвърна тя. — Това не е мое куче. Вече ти казах, че то принадлежи на моите момичета.
— Къде са вашите момичета? — попитах аз.
— В планините — отвърна тя.
Излезе от стаята и застана срещу мен.
— Искаш ли да видиш какво ми направи това проклето куче? — попита сухо. — Виж!
Разгърна шала си и обърна към мен голия си гръб.
Нямаше никакви видими белези от зъби на гърба й; имаше само няколко дълги, повърхностни одрасквания, които може да беше получила от търкалянето по твърдата земя. А може да беше се одрала и докато ме бе нападала.
— Няма нищо тук — казах аз.
— Ела да видиш на светло — каза тя и се обърна към вратата.
Настоя да разгледам внимателно раните от зъбите на кучето. Почувствах се глупаво. Усетих тежест около очите, особено във веждите. Излязох навън, вместо да обръщам внимание на жената. Кучето не беше помръднало и започна да лае веднага, щом се появих на вратата.
Наругах се. Сам си бях виновен. Бях се набутал в този капан като пълен глупак. Реших веднага да тръгна към града пеша. Но портфейлът, документите ми, всичко беше в чантата на пода на колата, точно под краката на кучето. Отчаях се. Беше безполезно да отивам в града. Нямах в джоба си достатъчно пари даже за чаша кафе. Освен това, не познавах жива душа в града. Нямах друг избор, освен да измъкна кучето от колата.
— Каква храна яде това куче? — викнах пред вратата.
— Защо не опиташ с твоя крак? — викна от стаята си доня Соледад и се разхили.
Огледах за нещо сготвено в къщата. Тенджерите бяха празни. Не ми оставаше нищо друго, освен да се обърна към нея отново. Отчаянието ми се превърна в ярост. Нахълтах в стаята й, готов на всичко. Лежеше на леглото, покрита с шала.
— Моля те, прости ми за всичко, което ти причиних — каза тя откровено, гледайки към тавана.
Откровеността й спря моята ярост.
— Трябва да разбереш моето положение — продължи тя. — Не мога да те пусна да си отидеш.
Засмя се меко и с ясен, спокоен и много приятен глас каза, че е виновна, задето е алчна и несръчна, че почти е успяла да ме изплаши със своите палячовщини, но че положението рязко се е променило. Замълча и седна в леглото, покривайки гърдите си с шала, после добави, че особена увереност е изпълнила тялото й. Вдигна поглед към тавана и започна да размахва ръце в тайнствени ритмични вълни, подобно на вятърна мелница.
— Вече не можеш да си тръгнеш — каза тя.
Оглеждаше ме внимателно, без да се смее. Първоначалната ми ярост бе затихнала, но отчаянието ми беше по-силно от когато и да е. Признавах си честно, че що се отнася до чиста сила, не можех Да се сравнявам нито с нея, нито с кучето.
Тя каза, че нашата среща е била уредена години назад и че никой от двама ни няма достатъчно мощ па я отбегне или да я прекрати.
— Не си губи времето, опитвайки се да избягаш — каза тя. — Би било точно толкова безсмислено, колкото опитите ми да те задържа. Нещо извън твоята воля ще те тегли от това място и нещо извън моята воля ще те задържа тук.
Нейната увереност не само я правеше някак спокойна/ но й даваше особена власт над думите. Речта й беше заставяща и кристално ясна. Дон Хуан винаги беше казвал, че съм доверчива душа, когато се дойде до думите. Докато говореше, аз се улових, че смятам, че тя всъщност не е толкова заплашителна, колкото си мислех. Вече не излъчваше усещането, че е наежена за бой. Разсъдъкът ми беше почти спокоен, но една друга част от мен не беше. Всички мускули на тялото ми бяха като опънати струни и при все, че ме беше изплашила до обезумяване, трябваше да призная, че я намирах по-приветлива. Тя ме гледаше.
— Ще ти покажа колко безсмислено е да се опитваш да си отидеш — каза тя, скачайки от леглото. — Ще ти помогна. Какво ти трябва?
Наблюдаваше ме с блеснали очи. Малките й бели зъби придаваха на усмивката й дяволит вид. Нейното пълно лице беше необичайно гладко и почти лишено от бръчки. Две дълбоки линии се спускаха от двете страни на носа й до краищата на устата, придавайки на лицето й по-скоро вид на зрелост, отколкото на възраст. Стоейки изправена до леглото, тя съвсем непринудено беше оставила шалът да се спусне на земята, разкривайки пълните й гърди. Не си направи труда да се покрие. Вместо това тя се изпъчи и повдигна гърдите си.
— О, ти си забелязал, а? — каза тя и се завъртя наляво-надясно, сякаш се наслаждаваше на тялото си. — Винаги връзвам косата си, дръпната назад. Нагуалът ми каза да правя така. Дърпането прави лицето ми по-младо.
Бях сигурен, че ще заговори за гърдите си. Промяната й беше изненада за мен.
— Нямам предвид, че дърпането на косата прави лицето ми да изглежда по-младо — продължи тя с очарователна усмивка. — Дърпането на косата ме прави по-млада.