Той спря и за момент двамата останахме загледани през прозореца. Опитвах се да видя каквото вижда той. Опитвах се да видя времето, което тече, сезоните, как животът ми минава на бавни обороти. Мори сведе леко глава и я изви към рамото си.
— Днес ли е денят, птиченце? — попита той. — Днес ли е?
Благодарение на появите си в Нощния блок, Мори получаваше писма от цял свят. Когато се чувстваше способен, сядаше и диктуваше отговорите на приятели и близки, които специално се събираха за неговите сеанси по писане на писма.
Една неделя, когато синовете му Роб и Джон си бяха у дома, всички се събраха в хола. Мори седеше в инвалидната си количка, скрил мършавите си крака под одеялото. Когато му ставаше студено, някоя от болногледачките го намяташе с шушляково яке.
— Кое е първото писмо? — попита Мори.
Негов колега прочете кратко послание от жена на име Нанси, която била загубила майка си, починала вследствие на ЛАС. Тя му пишеше, за да сподели колко й било трудно да понесе загубата и че знаела колко се измъчва Мори.
— Добре — рече Мори, след като изслуша писмото и затвори очи. — Да започнем така: „Скъпа Нанси, твоята история за майка ти много ме трогна. Разбирам какво си преживяла. И двамата сме преживели много мъки и тъга. Скръбта на мен ми се отрази добре, надявам се на теб също да ти се е отразила положително.“
— Защо не промениш малко последното изречение — предложи Роб.
Мори се замисли и рече:
— Да, прав си. Напиши тогава: „Надявам се, че си намерила изцеление в преживяната скръб.“
Роб кимна.
— Добави също „Благодаря ти — Мори.“
Прочетоха друго писмо, от жена на име Джейн, която му благодареше за вдъхновяващата изява по време на Нощния блок. Тя говореше за него като за пророк.
— Това е много висок комплимент — каза неговият колега. — Пророк.
Мори направи физиономия. Очевидно не беше съгласен с оценката.
— Да й благодарим за високата оценка. Много се радвам, че думите ми са й били от полза.
— И не забравяй да напишеш „Благодаря — Мори.“
Имаше и писмо от някакъв англичанин, загубил майка си, който молеше Мори да се свърже с нея в отвъдния свят. Имаше и писмо от двойка съпрузи, които искаха да дойдат в Бостън, за да го видят. Имаше и дълго писмо от бивша негова аспирантка, която разказваше за живота си след завършване на университета. Разказваше за убийство-самоубийство и три мъртвородени деца. Разказваше за майка си, починала от ЛАС. Пишеше за страха си, че и тя, като нейна дъщеря, може да се разболее от същото. Писмото не свършваше и не свършваше. Две страници. Три страници. Четири страници.
Мори седеше и търпеливо слушаше дългото безрадостно послание. Когато най-сетне свърши, той каза тихо:
— Е, какво да й отговорим?
Групата мълчеше. Накрая Роб се обади:
— Какво ще кажете за: „Благодаря ви за дългото писмо.“
Всички се разсмяха. Мори погледна сина си и лицето му грейна.
Във вестника до стола му има снимка на ухилен бостънски бейзболист, който отбелязва сполучлив удар. От всички болести, мисля си аз, Мори да хване именно тази, кръстена на спортист.
Нали знаеш за Лу Гериг, питам аз.
— Помня го на стадиона, как се сбогува с публиката.
Значи помниш прословутото му изказване.
— Кое?
Хайде сега, не помниш ли Лу Гериг, „Гордостта на Янките“? Речта, която ехти по високоговорителите?
— Припомни ми — казва Мори. — Повтори изказването му.
През отворения прозорец чувам шума от камиона за боклук. Макар да е горещо, Мори е по дълги ръкави, със завити с одеяло крака, пребледнял. Болестта го е завладяла.
Имитирам на висок глас Лу Гериг, сякаш думите ми отекват в стените на стадиона.
— Днес… се чувствам… като най-щастливия човек… на този свят…
Мори затваря очи и кима бавно с глава.
— Да. Е, това не са мои думи.
Петият вторник
Разговаряме за роднините
Първата седмица на септември, училището започва. След тридесет и пет последователни есени моят стар преподавател няма часове в университета. Бостън гъмжи от студенти, по улиците колите са паркирани на две редици и навсякъде се разтоварват куфари и пакети. А Мори си седи вкъщи. Нещо не е наред, както при онези футболисти, които се оттеглят от спорта и за пръв път трябва да си останат в неделя у дома, за да гледат телевизия, но продължават да си мислят, та аз още го мога. От опита си с тези хора съм се научил, че е най-добре да не ги безпокои човек, когато се зададе нов спортен сезон. Най-добре не казвайте нищо. Но на Мори нямаше нужда да му напомням за твърде краткото време, което му остава да живее.