Кашлицата спря, а Мори се отпусна назад върху дунапренените възглавници и жадно пое въздух.
— Как си? Добре ли си? — попитах аз, опитвайки се да крия страха си.
— Да, добре съм — прошепна Мори и с треперливо движение дигна пръст. — Само… почакай малко.
Седяхме там безмълвно, докато той си възвърне нормалното дишане. Усещах потта по черепа си. Помоли ме да затворя прозореца, защото от вятъра му ставало студено. Не му казах, че навън е близо тридесет градуса.
Накрая шепнешком рече:
— Знам как искам да умра.
Аз чаках мълчаливо.
— Искам да умра спокойно. В мир. А не както преди малко.
— Именно затова е нужно да се откъснеш. Ако умра по средата на такъв пристъп, какъвто имах току-що, трябва да мога да се освободя от ужаса, за да мога да кажа: „Това е моят миг.“ Не искам да си отида от света в пристъп на страх. Искам да съзнавам какво става, да го приема, да намеря покой и така да свърша. Разбираш ли?
Кимнах.
Не си отивай още, добавих аз бързо.
Мори с мъка се усмихна.
— Не, още не. Имаме още работа.
Вярваш ли в прераждането, питам аз.
— Може би.
В какво искаш да се преродиш?
— Ако можех да избирам, бих предпочел да съм газела.
Газела?
— Да. Толкова е грациозна. Толкова бърза.
Газела?
Мори ми се усмихва.
— Странно ли ти се струва?
Заглеждам се в измършавялото му тяло, широките дрехи, обутите в чорапи крака, които лежат сковано върху дунапренените възглавници, неспособни да помръднат, също като затворник с пранги на краката. Представям си газела, която се носи из пустинята.
Не, казвам. Не ми се струва странно.
Преподавателят, втора част
Този Мори, когото познавах, този Мори, когото всички познаваха, нямаше да бъде същият, ако не беше работил няколко години в заведението за душевно болни край Вашингтон, наречено с измамно спокойното име „Кестенов дом“. Това било едно от първите работни места на Мори след като завършил следването си и защитил аспирантура в Чикагския университет. Понеже бил отхвърлил медицината, правото и бизнеса, Мори решил, че светът на науката е може би подходящото място, където ще бъде полезен, без да експлоатира другите.
Мори взел стипендия, за да наблюдава душевно болни пациенти и писмено да отразява лечението им. Днес това е рутинна практика, но в началото на петдесетте било революционна новост. Мори наблюдавал пациенти, които крещели по цял ден. Пациенти, които плачели по цяла нощ. Пациенти, които ходели по нужда в дрехите си. Пациенти, които отказвали да ядат и се налагало да бъдат връзвани, да им дават успокоителни и да ги хранят интравенозно.
Една пациентка, жена на средна възраст, излизала всеки ден от стаята си, лягала по очи върху плочките на пода и оставала така с часове, а лекарите и сестрите минавали и я прескачали. Мори наблюдавал всичко това ужасен. И записвал, което било и основното му задължение. Всеки ден тази жена правела едно и също: излизала сутрин, лягала на пода и оставала там до вечерта, без да говори с никого, без никой да й обърне внимание. На Мори му домъчняло за нея. Започнал да сяда на пода до нея, дори лягал редом, опитвайки се да я измъкне от нещастието й. Накрая успял да я накара да седне и дори да се върне в стаята си. Нейното желание, научил той, било същото като това на повечето хора — някой да я забележи.
Мори работил в „Кестенов дом“ в продължение на пет години. Без някой да го кара, той се сближил с неколцина пациенти, включително и една жена, която все се шегувала колко се радва, че е там, защото „Съпругът ми е богат и може да си го позволи. Представяте ли си, ако трябваше да живея в някоя бедняшка лудница?“
Една друга жена — която плюела по всички наоколо — също се привързала към Мори и го наричала свой приятел. Разговаряли всеки ден и персоналът бил обнадежден, че някой все пак е успял да се сближи с нея. Един ден обаче тя избягала и помолили Мори да им помогне да я върнат обратно. Проследили я до един магазин, където тя се била скрила, и когато Мори влязъл, тя го изгледала сърдито.
— Значи и ти си от тях — озъбила се тя.
— От кои?
— От тъмничарите ми.
Мори забелязал, че повечето от пациентите в заведението били хора, отхвърлени и пренебрегвани, принудени да се чувстват така, сякаш не съществуват. Имали нужда от съчувствие — което у персонала на заведението бързо се изчерпвало. Голяма част от пациентите били заможни, от богати семейства, но богатството не било успяло да им купи щастие и доволство. Мори никога не забравил този урок.