Навремето се заяждах с Мори, като му казвах, че е останал да живее в шестдесетте. Той отвръщаше, че шестдесетте не били толкова зле в сравнение с времето, в което живеем сега.
След заведението за душевно болни постъпил на работа в „Брандайс“, точно преди началото на шестдесетте. След няколко години университетът се превърнал в развъдник на културна революция. Наркотици, секс, расизъм, Виетнамски протести. Аби Хофман посетил „Брандайс“. Джери Рубин и Анджела Дейвис също. Сред студентите в курсовете на Мори имало доста „радикали“.
Причината била в това, че вместо просто да обучава, факултетът по социология заел доста активна позиция. Например, преподавателите там били антивоенно настроени. Когато разбрали, че студентите, които не получат достатъчно висока средна оценка, няма да бъдат отложени от военна служба, решили, че няма да поставят никакви оценки. Когато администрацията отвърнала: „Ако не им поставите оценки, значи ще имат слаб успех“, Мори предложил следното решение: „Да пишем на всички шестици“. Така и направили.
Не само университетът претърпял промяна през шестдесетте, преподавателите в катедрата на Мори също претърпели промяна от джинсите и сандалите, които вече носели на работа, до възгледите им за класната стая като място, където кипи истински живот. Предпочитали да водят дискусии вместо да четат лекции, личният опит и практиката засенчили теорията. Изпращали студенти в дълбокия Юг за работа по социални проекти, в централните квартали на града — за практическа работа в реална среда. Участвали в протестни демонстрации във Вашингтон, а Мори често пътувал с автобуса заедно със студентите си. Веднъж с невероятно удивление наблюдавал как жени в поли на цветя и гердани от мъниста сложили цветя в дулата на войнишките пушки, после седнали на поляната, хванати за ръце, опитвайки се да повдигнат Пентагона с помощта на левитация.
— Не го помръднаха — спомняше си по-късно той, — но беше толкова хубаво, че се опитаха.
Веднъж една група чернокожи студенти превзели залата „Форд“ в „Брандайс“ и я обвили със знаме, на което пишело „УНИВЕРСИТЕТ НА МАЛКЪЛМ ЕКС“1. В залата „Форд“ имало химическа лаборатория и от администрацията се опасявали дали тези радикални студенти не се занимават с правене на бомби в мазето. Мори обаче знаел за какво става дума. Той виждал до дъното на проблема, изразяващ се в следното: тези човешки същества искали да почувстват, че са значими.
Въоръженото примирие се проточило със седмици. И можело да продължи и още по-дълго, ако веднъж, както Мори си вървял покрай сградата, един от протестиращите не разпознал в него любимия си преподавател и не му извикал да влезе през прозореца.
Час по-късно Мори изпълзял навън, пак през прозореца, със списък с исканията на протестиращите. Занесъл списъка на ректора на университета и напрежението било премахнато.
Мори винаги успяваше да постигне мир и разбирателство.
В „Брандайс“ той водеше курсове по социална психология, душевни болести и групови процеси. Там не се отделяше много внимание на това, което днес наричаме „професионални качества“, но се наблягаше на „развитието на личността“.
Именно заради това днешните студенти по право и бизнес могат да погледнат с недоумение на Мори и неговия принос. Колко пари са успели да натрупат неговите студенти? Колко шумни дела са спечелили?
А също така, колко студенти по право и бизнес са посетили поне веднъж старите си преподаватели след завършване на университета? Студентите на Мори постоянно го навестяваха. А през последните му месеци живот те прииждаха със стотици, от Бостън, Ню Йорк, Калифорния, Лондон и Швейцария; от големи корпорации и от училищни програми в запуснати квартали. Обаждаха се. Пишеха му. Пътуваха стотици мили, за да го посетят, да разменят някоя дума или усмивка.
— Не съм имал друг преподавател като теб — казваха всички.
Докато посещавам Мори, започвам да чета за смъртта, как различните култури гледат на този окончателен преход. В арктическия район на Северна Америка, например, има едно племе, което вярва, че всичко на тази земя си има душа, съществуваща под формата на миниатюрно копие на тялото, което я притежава — така например в сърната живее малка сърничка, а в човека живее малко човече. Когато голямото същество умре, малкото продължава да живее. То може да се вмъкне в нещо, което в този момент се ражда, или може да отиде във временно жилище на небето, в корема на огромния женски дух, където чака, докато луната отново го изпрати на земята.