— Идвай да си говорим. Идвай във вторник. Нали винаги идваш във вторник.
Нашият ден е вторник.
— Точно така. Нашият ден. Ще идваш ли да си говорим?
Изгубил беше силите си за толкова кратко време.
— Погледни ме — казва той.
Поглеждам го.
— Ще идваш ли на гроба ми? Да споделяш проблемите си?
Проблемите си ли?
— Ще ти давам каквото мога. Не го ли правя винаги?
Представям си гроба му, на хълма, над езерцето, място метър на два, където ще го положат, ще го покрият с пръст, ще поставят камък отгоре. След няколко седмици? След няколко дни? Представям си как седя там сам, обхванал колене с ръце, загледан в далечината.
Няма да е същото, казвам, когато няма да те чувам да говориш.
— Ех, говоренето…
Той затваря очи и се усмихва.
— Знаеш ли какво? Когато умра, ти ще говориш. А аз ще слушам.
Тринадесетият вторник
Разговаряме за подходящия ден
Желанието на Мори беше да го кремират. Обсъдил го беше с Шарлот и двамата бяха решили, че така е най-добре. Ал Акселрод, равинът от „Брандайс“ — дългогодишен приятел, на когото се бяха спрели да изпълни погребалната процедура — беше посетил Мори, за да сподели с него плановете си за кремацията.
— И още нещо, Ал?
— Да?
— Внимавай да не ме прегорят.
Равинът останал като ударен. Но Мори вече можеше да се шегува с тялото си. Колкото повече се приближаваше към края, толкова повече гледаше на него като на неважна черупка, контейнер за душата. Стопило се и без това до непотребни кожа и кости, което правеше по-лесна раздялата.
— Толкова се страхуваме от гледката на смъртта — каза ми Мори, когато седнах.
Защипах микрофона на яката му, но той все се обръщаше надолу. Мори се закашля. Вече непрестанно кашляше.
— Онзи ден четох една книга. Там пишеше, че когато някой умре в болница, покриват главата му с чаршаф, закарват трупа до някаква шахта и го пускат по нея. Нямат търпение да се отърват от гледката. Държат се така, сякаш смъртта е заразна.
Аз се суетях с микрофона. Мори се загледа в ръцете ми.
— Тя не е заразна, да знаеш. Смъртта е също толкова естествена, колкото животът. Тя е част от сделката.
Закашля се отново, а аз се дръпнах назад и зачаках, както винаги готов за нещо сериозно. Напоследък Мори не можеше да спи нощем. Страшни нощи. Не можеше да спи повече от няколко часа без да го налегнат жестоки пристъпи. Медицинската сестра идваше в спалнята и го налагаше по гърба, за да се опита да изкара натрупаните в гърдите му отрови. Дори ако успееха да го върнат към нормално дишане — „нормално“ означаваше с помощта на кислородния апарат — борбата го уморяваше за цял ден напред.
Кислородната тръба отново стоеше в носа му. Мразех да я виждам там. За мен тя символизираше неговата безпомощност. Искаше ми се да я изтръгна.
— Снощи… — тихичко рече Мори.
Да? Какво снощи?
— … имах наистина ужасен пристъп. Държа ме часове. Не бях сигурен, че ще оцелея. Не можех да дишам. Не можех да спра да се давя. В един момент ми се зави свят… а след това почувствах невероятен покой, почувствах, че съм готов да си замина.
Очите му се разшириха.
— Мич, усещането беше невероятно. Усещането, че приемаш това, което става, изпълнен с покой. Сетих се за съня, който сънувах миналата седмица — минавах по някакъв мост към нещо непознато. Готов да мина към това, което следва, независимо какво.
Но не си минал.
Мори изчака един момент. Поклати лекичко глава.
— Не, не минах. Но почувствах, че мога. Разбираш ли?
— Това е нещото, към което всички се стремим. Да се помирим с представата за смъртта. Ако в края на краищата разберем, че като умрем, ще постигнем този покой, тогава ще можем да се справим с наистина трудното.
И какво е то?
— Да се помирим с живота.
Той поиска да види хибискусовото храстче на перваза зад стола му. Взех саксията в ръка и я вдигнах на нивото на очите му. Той се усмихна.
— Да умреш е естествено — отново рече той. — Ние вдигаме толкова шум около смъртта, защото не се възприемаме като част от природата. Смятаме, че понеже сме хора, сме над природата.
Той се усмихна на храстчето.
— Обаче не сме. Щом нещо се роди, после неизбежно умира.
Той премести поглед върху мен.
— Можеш ли да приемеш това?
Да.
— Добре — прошепна той, — ето и каква е наградата ни. Ето по какво се различаваме от всички тези великолепни растения и животни. Докато се обичаме, докато съхраняваме обичта, с която са ни дарили, можем да умрем без наистина да си отидем оттук. Защото обичта, която си породил, продължава да съществува. Спомените продължават да съществуват. Продължаваш да живееш — в сърцето и душата на всички, които си обичал и за които си се грижил, докато си бил жив.