И го нямало вече.
Според мен той нарочно е умрял така. Според мен той просто не е искал покъртителни сцени, не е искал да има свидетели на последната глътка въздух, които после да не могат да се отърват от спомена, както той не можеше да се отърси от спомена за телеграмата, известяваща смъртта на майка му, от гледката на бащиния си труп в градската морга.
Според мен той е съзнавал, че е в собственото си легло, че е заобиколен от книгите и записките си, че хибискусовото храстче е край него. Искаше да си отиде в покой, така и стори.
Сутринта на погребението беше влажна и ветровита. Тревата беше мокра, а небето имаше цвят на мляко. Стояхме край дупката в земята, достатъчно наблизо, за да чуем как водата в езерцето се плиска и да видим как патиците отръскват перата си.
Въпреки че стотици хора искаха да дойдат, Шарлот покани само най-тесен кръг близки приятели и роднини. Равин Акселрод прочете няколко стихотворения. Братът на Мори, Дейвид — който още накуцваше от прекарания в детството полиомиелит — по традиция пръв хвърли лопата пръст в гроба.
В един момент, докато полагаха пепелта на Мори в земята, аз се огледах из гробището. Прав беше Мори. Мястото наистина беше прекрасно, дървета, трева и полегат склон.
„Ти ще говориш, аз ще слушам“, беше казал той.
Опитах се да го направя в мислите си и, за щастие, установих, че въображаемият диалог звучи съвсем естествено. Сведох очи надолу към ръцете си, видях часовника си и тогава разбрах защо.
Беше вторник.
Заключение
Понякога се сещам за това какъв бях преди да преоткрия стария си преподавател. Иска ми се да поговоря с този човек. Иска ми се да му кажа за какво да внимава, кои грешки да избягва. Иска ми се да му кажа да бъде по-открит, да избягва примамките на широко рекламираните ценности, да внимава, когато любимите същества му говорят, сякаш това е последният път, когато ги чува.
Най-вече ми се иска да кажа на този човек да се качи на самолета и да навести онзи мил старец в Уест Нютън, щата Масачузетс, и то по-скоро, а не по-късно, преди старецът да се е разболял и да е престанал да танцува.
Знам, че не мога да го направя. Никой от нас не може да върне назад стореното, нито да изживее отново преживяното. Но ако професор Морис Шуорц ме е научил на нещо, то е следното: в живота няма „прекалено късно“. Той се променяше до последния ден, когато си взе сбогом с този свят.
Наскоро след смъртта на Мори, успях да се свържа с брат ми в Испания. Разговаряхме много дълго. Казах му, че зачитам желанието му да остане сам и че искам само да се чуваме — сега, а не само в миналото — да присъства в живота ми толкова, колкото ми позволи.
— Ти си единственият ми брат — рекох, — не искам да те загубя. Обичам те.
Никога дотогава не му бях казвал подобно нещо.
Няколко дни по-късно получих съобщение по факса. Написано беше с типичния за брат ми разкривен почерк, с неправилна пунктуация, изцяло с главни печатни букви.
„ЗДРАСТИ И АЗ ВЕЧЕ СЪМ В ДЕВЕТДЕСЕТТЕ!“ започваше посланието. Разказваше ми няколко дребни случки, какво бил правил тази седмица, няколко вица. Накрая завършваше ето така:
Смях се, докато ми потекоха сълзи.
Тази книга е преди всичко идея на Мори. Той я наричаше „последната ни дипломна работа“. Както става с най-добрите начинания в живота, работата ни сближи и Мори беше очарован, когато няколко издателства проявиха интерес, макар че той почина преди да сме се срещнали с тях. Авансът помогна на Мори да плати огромните сметки за лекарства, за което и двамата бяхме благодарни.
Заглавието, между другото, измислихме един ден в кабинета на Мори. Той обичаше да назовава нещата. Имаше няколко идеи. Но когато казах: какво ще кажеш за „Вторници с Мори“, той се засмя, почти се изчерви и аз веднага разбрах, че това ще бъде заглавието.
След смъртта на Мори прегледах множество кашони със стари материали от колежа. Открих една от курсовите работи, които бях писал в курсовете му. Беше от преди двадесет години. Върху първата страница с молив бяха надраскани моите бележки към Мори, а под тях бяха неговите бележки към мен.
Моите започваха така: „Скъпи треньоре…“
Неговите започваха така: „Скъпи играчо…“