— Ако нямам работа.
— Ти какво работиш сега? — не въздържах любопитството си за личните му занимания.
— Търся хора с грижи и се опитвам да им помогна в решаването на техните задачи. Нали виждаш колко бързо се е променил светът?
— Да. А ти как помагаш на хората с грижи?
— Първо с душата си, като се моля безгласно към Всевиждащия Баща да ми посочи пътечката до душата на онзи човек, който страда в момента. Само минути след тихата ми молитва обикновено телефонът ми звъни и някой ми съобщава своята грижа или важна за живота му новина… Разбирам, че хората в големите градове днес са обременени с много амбиции, което ги прави зависими от невидими врагове със същите цели…
Той съзнаваше, че не може да спаси всички, обзети от дълбоката зависимост.
— Какво по-точно правиш в такива случаи? — продължих с любопитството си.
— Опитвам се кротко да им докажа, че трябва да се разделят с един товар, ако искат да продължат по пътя си. По природа хората са добри, но не ти ли се струва, че искат твърде много? Преди години на тази земя бях срещнал господин, който си мислеше, че притежава звездите, за да ги заключи в банкова сметка. Сега е почти същото: хората често искат да имат много пари, за да си купят правото да станат звезди…
— Точно така мисля и аз. Дори в някои случаи забелязвам, че приличам на тях — признах от сърце, а Малкия принц ме попита:
— Ти всичко за себе си ли събираш? Ако е така, не искам повече да се срещаме. Не желая да бъда приятел с такъв човек.
— Само понякога съм като тях… Ако кажа обратното, ще те излъжа, а лъжата е по-тежък грях от гордостта, незабележима в собствените ни очи.
— Щом съзнаваш и изговаряш на глас грешките си, можеш да се поправиш. Искаш ли да ти помогна? — той едва сега се засмя и видях, че лицето му стана още по-хубаво. Дори по-хубаво от момченцето върху корицата на книгата.
Вечерта останах в къщата, построена между двата склона на планината. Не можех да се разделя с хората, които ми даряваха толкова уют, любов и радост, колкото ми отнемаха други хора, от които лъхаше омраза, или такива, които се смятаха за звезди… Понякога не заспивам по цели нощи — душата ми се терзае от вестите за земетръси, загинали деца, заличени от земята селища… Още по-силно ме измъчват гледките във филми за убийства, войни и насилия, извършени от хора.
Малкия принц каза, че всички хора са пристигнали от далечна звезда, към която се връщат в отреденото време. Когато той изговори това, отправихме очи към звездите; опитахме се да разпознаем своята звезда сред милиардите трепкащи там светила… И така тихо, без да съзнаваме, напуснахме къщата, планината, земята — за да посетим планетата на бъдещето си. О, да бихте могли да надзърнете колко зашеметяващо е там — сред вулкани и мъглявини; сред комети и метеори; сред необхватни простори от светлина, в която говори и твори Вечно Съществуващият Дух на Вселената!… Точно тогава започна нашето голямо странстване в градовете на вечността, които човешкото око не може да види и дори сънищата не могат да ни ги разкрият в откровения…
Едва на третия ден от престоя ми в планината разбрах, че преди години момченцето на Екзюпери, като отлетяло от нашата земя, на планетата МКС намерило малка принцеса с тънички боси крачета и къдрава коса. Ръцете на принцесата били обърнати постоянно встрани, като че се подготвяла за полет. Тя винаги стъпвала на пръсти и едва се извръщала към ветровете, които изговаряли името й — Прекрасна. Знаете ли защо ветровете я наричали така? Защото винаги се усмихвала и когато разговаряла с тях, им отвръщала: „Това е прекрасно! Желая ви прекрасен ден!“ Тази малка фея се опитвала да нарисува прекрасното, видяно с очите си, за да го подари на други поданици на нейната планета, които почти не откривали нещо прекрасно. Принцесата била така пленителна, толкова желана от всички тях, че започнала да се усамотява в къщичката на мечтите си, където продължавала да рисува живота като вода, извираща от непресъхващ кладенец. Знаете, че децата трябва да бъдат снизходителни към възрастните! Порасналите, заетите, сериозните господа могат да минат край красиво цвете, без да го забележат и да го погалят. Но не всички, претоварени с грижи същества на планетите са такива. Те понякога затварят сърцето си за прекрасните малки неща, защото са преуморени.
Когато срещнал Прекрасна в нейната градина, Малкия принц казал: „Ето я моята роза, която ме е очаквала!“ Той я погалил. Открил, че по стъбълцето й вече няма бодли, и рекъл: