— Искаш ли да дойдеш с мен на моята планета? Там ще бъдем двама и ти ще продължиш да рисуваш прекрасни картини.
Принцесата се смутила от копнежа на Малкия принц да я отведе; ветровете олюлели сърцето й от омайното чувство… Но когато настъпил денят за нейния отговор, казала:
— Знаеш ли колко скучно ще бъде за поданиците на моята планета, ако нямат рисунки, които да им разкриват прекрасните светове на Вселената? Вече си забелязал, че тук почти всички се вълнуват от скъпи неща, които искат да притежават. Изпратена съм при тях, за да им подарявам нежност, невидима за очите им.
Малкия принц се натъжил, но разбрал, че Прекрасна има право. Как биха живели поданиците на онази планета без прелестното момиченце с боси крачета и глас, който да им напява в труден момент:
— Тази мъка е временна. Майка закрилница бди в небето над теб, няма да те остави!
Момчето отново погалило своята незабравима роза и казало:
— Благодаря ти. Когато ми стане скучно да живея на моята планета или когато се страхувам от изригващ вулкан, ще долетя при теб, за да ме утешиш. Искам да приличам на твоите рисунки, за да помагам на живите същества от други планети. Там духът на злото и мракът почти постоянно ги преследват…
Малкия принц разказа с открито сърце за Прекрасна и добави:
— Не е добре човек да оковава с верига крилата на любовта, за да я има само за себе си. Ако направи това, той непременно ще я загуби — любовта трябва винаги да лети…
При новото си завръщане на Земята Малкия принц слязъл на планинска височина с малко селище в ниското, опасвано от река. От него започвал път към хълма, където всяка сутрин най-рано изгрявало слънцето. По моста над реката преминавала възрастна жена с три овце. „Непременно ще я почакам, за да видя нея и овцете отблизо!“ — решил той. Колкото повече приближавала старицата, толкова повече сърцето му се изпълвало със съчувствие, защото виждал, че тя едва върви след стадото си, опряна на тояжка. Като стигнала на поляната, той излязъл от мястото си сред високите треви и извикал:
— Здравейте! Вие сте първите, които срещам тук, затова се радвам, че пристигнахте тъкмо с изгрева на слънцето!
Възрастната жена се изненадала от непознатия, попитала го откъде идва, а той, като знаел вече как мислят хората на Земята и в какво вярват, отвърнал простичко:
— Идвам отдалече. Вие навярно никога не сте били там, където живеят само една овца и едно цвете?
Жената не го разбрала, но решила да му разкаже колко трудно се изкачва по височината, за да пасе овцете си, от чието мляко преживяват и тя, и още две жени на нейната възраст. В селцето вече нямало млади хора, които да помагат на старите.
— Как така няма млади хора? — учудил се принцът, защото виждал с очите си колко величествена, щедра на блага е планината наоколо.
— Ей тъй, останахме двайсетина човека над 70-годишни. Децата ни заминаха в големите градове, за да печелят пари, да живеят по-добре.
Тя седнала на тревата и опряла тояжката си на коленете:
— И моите дъщери и внуците заминаха по чужди земи. Не съм ги виждала от седем години. Сега живея сама в полуразрушената къща. Съседите ми не могат да се качват в планината, за да пасат животните.
Малкия принц се натъжил от думите й: една майка живее сама, забравена дори от децата си? Той веднага поискал да й помогне, затова я попитал какво най-много от всичко й е необходимо.
— Какво ли? — замислила се непознатата. — Като идвах насам, се пречупи тояжката, на която се опирам. Преди да залезе слънцето, трябва да си потърся друга, за да се върна в селото.
Малкия принц подал своето бастунче, което веднага блеснало от доброто му намерение да го подари:
— Приеми го за спомен от мен! Бих искал да те пренася бързо и лесно навсякъде, където пожелаеш! — той отправил очи към небето и въздъхнал. — Бих искал също така тази твоя опора да бъде вълшебен жезъл, за да изпълнява всичките ти желания…
Момчето замълчало, защото знаело, че Всемогъщият Дух невинаги изпълнява човешките мечти.
— Че какво повече от това да си пожелая? — старицата първо решила, че нищо друго не й е потребно. Но като помислила още, добавила: — Бих искала да изпратя писмо на децата си — сигурна съм, че мислят за мен, но са далече; пътуването дотук е скъпо, а аз не мога да отида при тях…
Малкия принц извадил от торбичката си лист и писало, записал всички думи, изтръгнати от душата на самотната жена, и й обещал, че до три дни писмото ще стигне до децата й в големия град зад девет планини и един океан.