„Така е“ — отвърнало в ума си момчето, защото познавало живота и на други планети. Навярно вече сте чували, че през последните 60 години астрофизици от сложната наука за далечните светове установиха, че на 30 000 светлинни години от центъра на галактиката Млечния път светят сто милиарда невидими слънца! Нашето видимо животворящо Слънце пък е център на неголямата по размери Слънчева система, сред чиито планети се движи, живее, ликува загадъчната Земя на хората. Представяте ли си колко малка е тази наша земя, щом тя е частичка от другите звезди и галактики, в които светят още сто милиарда слънца? Нашата фантазия е безсилна да си го представи; ето защо е трудно да допуснем, че извън Слънцето има други слънца, които създават живот за невидими от нас същества, навярно подобни на хора? Нашият ум не може да обозре и великата сила, която сътворява всички галактики, планети, светила, отстоящи едно от друго на хиляди светлинни години. Една светлинна година е около 10 милиарда километра; трудно бихте пропътували разстоянието със самолет, дори с ракета!… А Малкия принц беше дошъл отново на Земята, за да ни разкаже за онова, което не виждат очите ни.
Щом влязъл в залата с голяма кръгла маса, видял повече от сто и двадесет важни мъже да седят на високи столове и да говорят. „Тези сигурно управляват народите?“ — помислил, понеже всички мъже били облечени в достолепни дрехи и речта им била достолепна. Пред тях имало по една голяма книга за Бога — всяка сходна по съдържание, но различна от книгите на другите мъже. Всеки, докато говорел, прочитал на глас няколко реда от своята книга и тълкувал думи, различни от думите, написани в другите книги. Всеки от тези мъдреци вярвал, че точно в разликата е скрита тайната за управлението на човешкия живот — на тази земя и в небето… След минути гостът от астероид Б-612 разбрал, че мъжете търсят отговор на един въпрос: ако небето над всички хора е едно, Слънцето е едно, Бог е Един навсякъде и за всички — кой от хората Го почита най-вярно и кой ще отиде в небесното царство при Него? Важните господа, събрани в огромната зала, на моменти спорели и говорели така разпалено в защита на своята истина, че принцът въздъхнал: „Напомнят ми важния географ от миналото ми идване на Земята. Той изглеждаше много зает; четеше голяма книга, казваше, че знае всичко, което се случва… А беше забравил най-важното — да обича! Досега срещнах хора, които искат да изглеждат могъщи, та другите хора да се страхуват от тях. Срещнах такива, които искат да бъдат най-богати и най-известни. Срещнах и самарянина, който искаше да подкрепи изпадналия в беда… Но за първи път срещам вярващи в Бога, които всяват вражда помежду си. Така е, понеже всеки от тях иска да бъде почитан като най-знаещ и справедлив.“
Като послушало още малко думите им, момчето въздъхнало и си тръгнало: „Навярно те спорят, защото не знаят за онези 100 милиарда слънца, в които светят душите на всички добри хора от Земята?“.
Като се издигнал високо, близо до сушата на Стария континент принцът видял в океана много острови. Десетина от тях били малко по-големи от неговата планета — на тях имало място за къща с градина и един човек. Други острови били над водата, но напълно необитаеми, тъй като на тях не се виждали дървета, треви, кладенци с вода. Като се спуснал по-близо над едно островче, той видял жена в бяла рокля да се разхожда из цветни поляни. В ръката си носела книжка, а до нея вървяло голямо куче, с което говорела на човешки език; кучето мърдало уши и й отвръщало с лай.
— Добър ден! — спряло ги момчето. — Вие защо сте тук?
— Преди време имаше допитване: с коя книга и с кой приятел бихте отишли да живеете за месец на самотен остров? Аз казах, че искам да живея с книгата за Малкия принц и моето предано куче. Книжката за принца ме вдъхновява от дете и винаги ми напомня, че трябва да си остана дете по душа. А с домашния ми любимец сме неразделни от десет години — отвърнала жената.
Малкия принц ахнал от изненада, щом видял в ръката й тъничката книжка на Екзюпери, изрисувана от самия летец.
— Освен кучето нямате ли други близки хора или приятели, които да тръгнат с вас? — любопитствал отново.
— В големия град имам съпруг, деца, внуци. Всички те са заети с някаква своя важна задача и не бих искала да ги откъсвам от работата им. Само добрият ми приятел тръгна, готов да ме последва, където и да отида. Благодарна съм, че сме с него. Тук имаме всичко: храна от дърветата, спокойствие, красота… Въпреки това вече с нетърпение очаквам деня, когато ще се върна при семейството си. Моите близки, с които живях години, вече ми липсват… Ти кой си? Как стигна до този остров? — вгледала се жената в него. Допуснала, че е порасналият принц от приказката, но нали малкият не обичал да отговаря на въпроси, рекъл: