— Не, не ги интересуват документите. Просто оглеждат предварително заради него.
Това е Вашингтон, окръг Колумбия, тук има само един „него“. Президентът на Съединените щати.
— Чакай… Уолъс е тук? — изненадва се Клементин. — Мога ли да се срещна с него?
— О, със сигурност — засмивам се аз. — Ние сме най-добри приятели и… той е страшно загрижен какво си мисли един от неговите десетки архивисти. Всъщност в списъка му за картички за Свети Валентин сигурно първо е жена му, после синовете му, шефът на канцеларията му… а след това съм аз.
Тя не се засмива, не се усмихва, а само се взира в мен с дълбока увереност в червеникавокафявите си очи.
— Един ден той ще бъде загрижен за теб — отсича тя.
Замръзвам, усещайки как руменина залива лицето ми.
Срещу мен Клементин издърпва ръкава на черния си пуловер и забелязвам множество бледи белези над лакътя ѝ. Не са червени или нови, белезникави са и по-бели от кожата, следователно са от доста време. Но начинът, по който лъкатушат на зигзаг във всички посоки… каквото и да ги е издълбало в кожата ѝ, е причинило страхотна болка.
— Повечето хора се заглеждат по гърдите ми — смее се тя, уловила погледа ми.
— Не исках да…
— О, Боже, съжалявам, притесних ли те? — пита тя.
— Не. Не-не-не. Не.
Засмива се отново.
— Ужасно лош лъжец си, знаеш ли?
— Знам — кимвам и продължавам да се взирам в белега ѝ.
— А знаеш ли, че още ми зяпаш белега?
— Знам. Не мога да се спра. Ако бяхме на плажа, а не сред тези прашни купчини, веднага щях да се погреба в пясъка.
— Наистина е време да се прехвърлиш на гърдите ми. Ако не друго, са по-хубава гледка.
Инстинктивно ги поглеждам, а после също толкова бързо хвърлям поглед на белега.
— Прилича на ухапване от куче.
— Катастрофа с мотоциклет. Сама си бях виновна. Лакътят ми се изви и костта проби кожата.
— Звучи ужасяващо.
— Беше преди десет години, Бийчър. — Тя сякаш ме отделя от целия свят с поглед, който ме обзема и не ме пуска. Гледа само мен. — След десет години единствено хубавите неща имат значение.
Преди да успея да се съглася, телефонът забръмчава в джоба ми достатъчно силно, за да го чуем и двамата.
— Те ли са? — възкликва Клементин.
Поклащам глава. Надписът показва, че е сестра ми. Тя живее с майка ни в Уисконсин, но в този час, след края на смяната в супермаркета, знам кой всъщност звъни: майка ми с всекидневното си обаждане за проверка. Това започна в деня, след като научи за Айрис. Майка ми не харесваше Айрис, но носеше в себе си твърде много доброта от Средния запад, за да ми го каже. Телефонът звъни отново.
Пак не вдигам. Ала поглеждайки отново Клементин, цялата ми увереност, убеденост и безстрашие изчезват и си припомням, че истинската причина тя да дойде в архивите не е да ми покаже старите си белези или да види прекалено мускулести агенти на Сикрет Сървис.
Майка ѝ бе починала миналата година, но едва преди няколко месеца Клементин се обадила в радиостанцията, че е болна, и се върнала у дома, за да разчисти килера на мама. Там намерила стар дневник от годината на своето рождение, запазен от майка ѝ. Имало, разбира се, нарисувани сърца и балончета в деня на раждането ѝ — 10 декември; имало усмихнато личице на деня, в който се прибрали от родилния дом, но най-интересното за Клементин било, прелиствайки дневника назад, да види, че на 18 март е изрисувано тъжно личице, последвано от думите „Ник постъпи в армията“.
Така най-накрая тя разполагала с име и следа към баща си. А от мен, благодарение на нашите последни имейли, имала архивите.
А в архивите ми беше нужен само един разговор — с Хранилището ни в Колидж парк, Мериленд, където се пазеха най-новите записи от армията.
Само преди десет минути Клементин стоеше пред мен. А сега, докато се отправям към металната врата за навън, започва да изостава, върви учудващо мълчалива.
В живота действате по един начин, когато знаете, че хората гледат. И действате по-друг начин, ако не гледа никой. И, нека бъдем честни, тогава сте истинският вие. Тъкмо това забелязвам в Клементин сега: зърнах го само за половин секунда между вдишванията, докато аз повеждам, а тя пристъпва зад мен и мисли, че не я виждам. Но греши. Виждам я. И я чувствам.
Чувствам как се съмнява в себе си. Чувствам как ѝ липсва опора. И насред вдишването, докато раменете ѝ се отпускат, а тя поглежда надолу и бавно издишва, за да не експлодира, зървам онова малко, тъмно и ужасено място, което тя пази само за себе си. Продължава в тази единствена половин секунда, но знам, че в този миг съм уловил поне частица от истинската Клементин. Не просто някаква шантава джаз диджейка. Не само храброто момиче, което надви побойника в седми клас. А нея, порасналата. Нея, истинската. Онази, която се е научила как да се страхува.