— Увери се, че Нико не те следва — подсказва ми Далас, сякаш чете мислите ми.
Проверявам. И пак проверявам. И отново проверявам.
Стъклената врата е затворена. Доколкото виждам, вътре няма движение.
— Махни се оттам! — добавя Далас, докато тичам по тясната черна пътека, която се вие през снега и води към паркинга.
Проверявам още един път, но когато се обръщам, усещам краката си като клечки за зъби, готови да се пречупят и неспособни да издържат тежестта ми. Този път не гледам за Нико. Търся нея.
Клементин.
Мислите ми се превъртат назад и преповтарят всеки миг, всяка среща, всеки наш разговор, откакто тя „магически“ се върна в живота ми. Мислех се за късметлия. Мислех се за благословен. Колко мъже успяват да се свържат отново с момичето на своите мечти? Отговорът е лесен. Николко.
Припомням си нашата нощ на моста… и снимката, която беше изрязала и залепила за нас… и как ме разбра така, както Айрис никога не можа. Опитвам се да се убедя колко глупав и банален е бил всеки скъпоценен момент, но най-трудната истина, по-горчива от болката в стомаха ми, казва колко отчаяно искам все още всяка проклета секунда да е била истинска.
Продължавам да тичам сякаш на клечки за зъби и бързам с все сили, за да се отдалеча възможно на по-голямо разстояние от сградата. Стомахът ми ще се пръсне. Как можа тя да ми причини това?
— Бийчър, нали…
— Аз, аз го видях — казвам на Далас.
— Нико ли?
— Не. Видях го. Той е тук. Видях Ейтбол!
— За какво говориш?
— Той е жив. Предполагахме, че е мъртъв, че Уолъс го е убил навремето, но той е…
От върха на хълма пътеката ме отвежда обратно към паркинга, разположен непосредствено срещу сградата на Нико. За секунда съм при старата „Тойота“ на Далас и измъквам ключовете от джоба си.
— Виждаш ли, Далас? Бяхме прави за Ейтбол… и за изнудването… Точно това правят. Ето как са разбрали какво се е случило преди толкова години — добавям, докато отварям със замах вратата на колата и се плъзвам на предната седалка. — Вероятно са намерили Ейтбол… или Ейтбол го е прошепнал… така или иначе, те са го използвали за изнудване…
— Най-добре е сега да затвориш телефона — предлага мек любезен глас от задната седалка.
— Какво! — подскачам толкова високо, че си удрям главата в тавана.
— Също така силно ти препоръчвам да не се обръщаш — предупреждава човекът. — Виждам какво правиш — уверява ме, когато срещаме очи в огледалото. Той е възрастен чернокож мъж с посребрена коса и посребрени мустаци. — Умолявам те, Бийчър, сега е моментът да използваш големия си ум. Ако обичаш… остави телефона и сложи ръцете си на волана.
Гласът му е мил, почти успокояващ. Но няма никакво съмнение, че носи заплаха, особено след като забелязвам лъскавото му сребърно оръжие точно над облегалката зад главата ми.
Най-напред го вземам за пистолет. Но не е. А е бръснач с право острие.
Глава 91
Преди двайсет и шест години
Джърни, Охайо
— Натам… дай наляво! — посочи младежът с гъста къдрава коса, когото наричаха Палмиоти.
Седеше на мястото до шофьора и сочеше през предното стъкло на белия микробус на бръснаря.
— Болницата е надясно! — извика Лоран и отказа да извие волана.
— Не… карай към другата болница, към „Мемориал“. Завий наляво! — изкрещя Палмиоти.
— „Мемориал“ е на двайсет минути оттук! — възрази Лоран. — Не виждаш ли колко кърви?
Зад тях, в задната част на микробуса, Орсън Уолъс стоеше на колене, държеше главата на изпадналото в безсъзнание хлапе с татуирана топка № 8 и се опитваше да спре кървенето, като притискаше раната с кърпа от бръснарницата.
Преди час Уолъс нанесе първия удар. И втория. Щеше да нанесе и трети, но Ейтбол имаше късмет, че успя да изкара въздуха на Уолъс с удар в стомаха. Чак тогава Палмиоти скочи, сграбчи Ейтбол в здрава хватка и го държа, докато Уолъс му показваше какви реални щети е способен да нанесе човек, когато в пристъп на отмъстителен гняв стисне ключовете от колата между пръстите си и удари някого в лицето.
Години по-късно Уолъс щеше да си казва, че е използвал ключовете заради причиненото от Ейтбол на Мини.
Не беше вярно.
Уолъс просто се ядоса, защото Ейтбол отвърна на ударите му.
— Той вече не мърда — прошепна сестрата на Уолъс от дъното на микробуса. И тя бе коленичила, но както и в бръснарницата, не се доближаваше до тялото. — Преди мърдаше, а сега престана.