За добро или лошо, той е твърдо решен да ми върне услугата.
— Просто я вкарай вътре, дори няма да ви записвам в моя доклад за етажа — добавя той, пъха клипборда под мишница и отпива голяма глътка от чашата с кафе.
— Орландо, оценявам любезността ти, но имаш ли нещо против просто да…
— Какво? Опитвам се да ти помогна да покажеш любовта си към… приключенията.
Обръща се към Клементин:
— Та, разказа ли ти как е бил сватбен фотограф?
— Орландо… — предупреждавам го.
— Бил си сватбен фотограф? — учудва се Клементин.
— След колежа се преместих тук с надеждата да снимам за „Вашингтон пост“. Вместо това три години снимах сватби в Анаполис. Не беше зле — уточнявам.
— Докато не получи шанс да помага на хората директно и тогава дойде тук. Сега той е нашият герой.
Клементин се усмихва на Орландо.
— Оценявам несдържаните ви хвалби, но давате ли си сметка, че Бийчър се справя добре и без тях?
Орландо ѝ връща усмивката. Харесва я. Разбира се, че е така.
— Бихте ли дошли? — предлага Орландо, но гледа само нея. — Президентът няма да бъде тук по-рано от… — поглежда си часовника — поне час или повече, ако закъснее. Освен това още не са докарали количката с неговите папки. На кого му пука, ако тя види една празна стая?
Взирам се в бледосинята врата и ключалката с комбинация, която, естествено, знам наизуст. Лесно е, несъмнено, но правилата гласят…
— Весела Коледа, Бийчър! Ще отворя проклетата стая за нея! — възкликва Орландо.
Отива до кутията за връзка и натиска сребристия бутон на интеркома. Малък червен светлинен индикатор примигва, когато спокоен глас отговаря:
— Сигурност.
— Венкат, аз съм Орландо — казва той в интеркома.
Разпознавам името на един от нашите служители. Венкат Хазей. Заместник-началник на отдела по сигурността.
— Отварям ПСИД 12E1 — съобщава Орландо. — Просто проверка на място.
— Добре. Само не забравяй: Мойсей идва насам — осведомява го Хазей по интеркома, използвайки нашето вътрешно кодово име за президента.
— Затова искам първо да проверя помещението — обяснява Орландо.
Интеркомът затихва, после изпращява още веднъж.
— Давай.
Орландо крачи обратно към нас, зъбатата му усмивка се разтяга още по-широко. Аз нося под ризата си тънка кожена връзка със стар ключ от къща.
Докато бях в гимназията, работех в антикварната книжарница „Фарис“. Тогава намерих ключа, използван за отбелязване в стар речник. Може да е смахнато, но същия ден разбрах, че съм приет в университета в Уисконсин, първата стъпка към измъкването от моя малък град. Запазих вълшебния ключ. Носех го вече толкова дълго, че дори не го чувствах. Освен когато бях потен и започваше да залепва за гърдите ми. Както сега.
— Бийчър — прошепва Клементин, — ако ти е гадно, просто да пропуснем стаята и…
— Добре съм. Въобще не ми е гадно — възразявам с пълното съзнание, че ако беше Айрис, щеше да ме е накарала да се махнем още преди десет минути.
— Дръж го — Орландо ми подава кафето си, за да може да въведе комбинацията на ключалката.
— Забранено е да се внасят храна или напитки в ПСИД — напомням му и отказвам да го взема.
— Наистина ли, такива ли са правилата, Бийчър? — отвръща рязко той.
Преди да успея да му отговоря, подава на Клементин чашата с кафе и няколко пъти бързо завърта ключалката.
С изщракване и тихо избръмчаване вратата се отваря като врата на сейф, каквато е всъщност.
Дори Орландо е предпазлив: изпъва врат и надниква вътре за всеки случай, ако там има някого.
Аз правя същото, изправен на пръсти, за да надникна през рамото му и да се уверя, че всичко е чисто.
Клементин постъпва различно. Тя не се втурва, не е прекалено нетърпелива, ни най-малко, а просто пристъпва вътре с бърза, уверена крачка, без въобще да се страхува. Това е дори още по-секси, отколкото когато ми каза да гледам гърдите ѝ.
— Нашият собствен малък Овален кабинет — добавя Орландо и сочи наоколо с ръка, все едно стюард в самолет показва аварийните изходи. Но за разлика от Овалния кабинет с неговата пищна украса, малката стая без прозорци е бежова, бежова и пак бежова, с голямо дъбово бюро в средата, с обезопасен телефон върху него и два дървени библиотечни стола.
При първото виждане повечето служителите избъбрят:
— И това ли е всичко?
Клементин обикаля бюрото и изучава всяка бежова стена, сякаш е изрисувана от Пикасо.
— Харесва ми плакатът — обобщава най-накрая тя.
Зад мен, от вътрешната страна на металната врата, е закачен плакат: изобразява чаша горещо кафе, вдигащо пара, и предупреждение с червени букви: Много информация може да се разлее от нея. Уверете се, че вашият разговор е защитен до последната капка.