— Слушай — опитвам да го убедя, — няма причина да…
— Бийчър, помолих те вече два пъти. Ако обичаш, остави телефона.
— Оставих го… Ето — въздържам се да спомена, че не съм го затворил. Ако имам късмет, Далас ще чуе всяка наша дума. — Само би ли… би ли свалил бръснача?
В огледалото за обратно виждане човекът едва реагира, но бръсначът все пак изчезва зад облегалката. Той обаче продължава да се върти нервно на седалката, седнал толкова близо, че чувам как диша през носа си; следователно е паникьосан и още не е взел решение, заключавам аз.
— Съжалявам, задето го намери — мъжът звучи искрено и гледа надолу към скута си. — Затова ли търчеше, останал без дъх. Видя го, нали?
— Нямам представа за какво говориш. Дойдох да си взема бележника.
— Моля те, не ми причинявай това. Бях честен с теб — оставам с впечатлението, че сякаш е огорчен.
Той продължава да седи с наведена глава. Усещам леко побутване в долната част на гърба. От коленете му. Краката му потропват нервно по пода и друсат цялата кола. Каквото и да е на път да направи, то му тежи.
— Всичко е свършило, Бийчър. Видял си Грифин, знам.
— Ако мислиш, че аз го правя… изнудването… Не съм аз — уверявам го. — Кълна ти се, и Клементин…
— Те знаят кой каква роля играе. Наясно са кой го прави. А що се отнася до битката, която си започнал… бедното момиче е толкова мъртво, колкото и ти.
Втори път за два дни някой споменава смъртта ми като нещо неизбежно. Това започва да ме вбесява.
Мъжъат с бръснача зад мен продължава да седи приведен, с лакти върху все още подскачащите му колене. Отново вдишва тежко през носа. Не му става по-лесно.
— Ти си историк, нали, Бийчър?
Преди да отговоря, ме пита:
— Чувал ли си някога за Цутому Ямагучи?
Поклащам глава и оглеждам паркинга и оградата за някой пазач… санитар… някой, който да помогне. Никой не се вижда.
— Никога ли не си чувал за него? Цутому Ямагучи? — повтаря и най-накрая успявам да определя акцента му. Монотонен, от Средния запад. Точно като на президента.
— През 1945 година този Ямагучи бил в корабостроителния бизнес. В Япония. Нали знаеш какво се е случило през 1945-а в Япония?
— Моля те… за каквото и да става въпрос. Пусни ме. Никой няма да разбере. Кажи, че аз…
— Хирошима. Представяш ли си? От всички градове, където му се налага да ходи заради корабостроителния си бизнес, на шести август 1945 година. Ямагучи е в Хирошима; същия ден един от нашите Б-29 пуска атомната бомба — продължава той, сякаш не съм там. — Сега готов ли си за обрат? Ямагучи всъщност оцелява. Получава тежки изгаряния, прекарва нощта в града, а после бързо се прибира в родния си град, който е… Познай кой?
Не му отговарям.
— Нагазаки, ударен от втората бомба след три дни. И Бог да го благослови, Ямагучи оцелява пак! Благословен е от Бога, нали? Сто и четирийсет хиляди са убити в Хирошима. Седемдесет хиляди умират в Нагазаки. Но и до днес той е единственият, признат официално от японското правителство за оцелял и от двата взрива. Две атомни бомби. — Той клати глава и продължава да гледа към острието в скута си. — Дори и в по-малък мащаб, но те уверявам, Бийчър, в този живот има и такива дни. За всички нас.
Кимам учтиво с надеждата да продължи да говори. Виждам на телефона си, че съм свързан и разговорът продължава четири минути двайсет и седем секунди. Ако Далас и Кръгът Кулпър са толкова добри, колкото си мисля, съвсем скоро кавалерията ще пристигне в галоп.
Усещам долу на гърба си, че коленете на мъжа са спрели да подскачат.
— За мен такава беше онази нощ в дъжда — гласът му набира скорост. — Разбрах го в мига, когато го внесоха вътре. И не заради кръвта и парченцата кост, които тя набила в мозъка му, както казаха…
„Тя“? Той не каза ли току-що „тя“?
— …щом видях как изглеждат лицата на тези момчета, го разбрах. Имаше нещо повече от ужас, повече от разкаяние. Болката в очите им беше като… сякаш знаеха, че никога няма да са в състояние да се изправят пред Бог. — Вдига поглед от бръснача. Очите му са зачервени и кръвясали. — Бил ли си някога край жертва на престъпление… някой изнасилен, пребит или само ограбен? Дълбочината на техния ужас… чувстваш болката през порите на кожата си. Не исках да го приема, но онази нощ… моята лична Хирошима стоеше пред мен.
Когато произнася тези думи, моите… цялото ми тяло усеща как отчаянието се излъчва от тях. Той няма право на избор. Оттук нататък има само един начин да ми попречи да говоря. Поглеждам навън към пътя, който води до предната врата. Кавалерията все още я няма. Ако побягна, бръсначът му е достатъчно близо, така че ще може да ме нарани. Ръцете ми още стискат волана. Надничам между седалките… по пода… търся оръжие.