— Това ме накара и аз да се усмихвам повече — добавя Нико, без да обръща внимание какво се случва.
— Но тя чу бръснаря, нали? Чу изповедта му. Нико, махай се оттук — отпращам го аз, докато охранителят ускорява крачка и идва право към нас.
— Тя го направи… тя причини това, нали? — Нико сочи към бръснаря.
На алеята черната кола набира скорост.
— Лекарите тук разправят, че нося болест — продължава Нико. — Болестта е вкарала злото в тялото ми. Затова се молех… умолявах Бог… умолявах Бог от първия ден, когато тя дойде да ме посети… Боях се, че и тя го носи.
— Нико, махай се оттук — настоявам, изкушен да скоча в колата и да потегля. Но не го правя. Бръснарят е мъртъв… не мога да го взема с мен. Но ако остана и се опитам да обясня, има само едно място, където ще се озова, заварят ли ме с Нико и окървавен труп.
— През всичките тези години знаех каква е съдбата ми. Винаги съм знаел за какво ме е избрал Бог — не спира Нико. — Но когато се появи Клементин… когато протегна ръка към мен така… Помислих, че най-после щастието е дошло и при мен. Знаеш ли какво означава това, Бенджамин? Да бъдеш щастлив човек? — пита той с пресекнал глас.
— Нико, моля те, махай се оттук — умолявам го и грабвам телефона си от предната седалка.
Черният автомобил завива наляво, право към нашия паркинг. Охранителят вече тича.
— Но щастие няма, нали, Господи? — пита той с лице към небето. — Знаех го! Знаех го през цялото време! Но когато се запознах с нея… когато я видях… как можех да не се надявам? Как можех да не помисля, че най-накрая съм благословен с най-истинската благословия, и въпреки болестта в мен Ти си я направил различна от мен. — Той гледа нагоре към небето, а очите му са изпълнени със сълзи. — Умолявах те, Господи! Умолявах те да я направиш различна от мен!
— Нико, връщай се в твоята сграда! Веднага! — крещи охранителят от далечината.
Зад мен черната кола набира скорост по алеята, двигателят ѝ реве.
— Ей, ти! Стой далеч от Нико! — развиква се пазачът към мен.
Чува се силно свистене на гуми. Черният автомобил занася на паркинга и изстрелва късчета замръзнал чакъл по нас. Но едва когато вратата за пътници се разтваря рязко, виждам кой я кара.
— Влизай! Побързай! — вика Далас иззад волана.
— Нико, не мърдай! — крещи пазачът, вече стигнал до паркинга.
Това все още е негов приоритет.
— Нико, ще се видим другата седмица! — обещавам, опитвайки се да звуча естествено, и се втурвам към потеглящата черна кола.
Скачам вътре и захлопвам вратата, Далас настъпва педала на газта и тръгваме. Зад нас пазачът сграбчва Нико за ръката. Изглежда облекчен. Проблемът е решен. Това все още е главен приоритет на „Света Елизабет“. Без бягства.
Пътят не е дълъг. След десет секунди минаваме през главната порта. Далас махва непринудено на човека в караулното помещение. Щом ни помахва в отговор, значи пазачът на паркинга още не е открил тялото на бръснаря.
Вестта не е плъзнала.
— Този човек с бръснача… бръснарят… — започвам аз.
— Знам. Чух всичко — прекъсва ме Далас и вдига телефона, докато се отдалечаваме от портата и излизаме на улицата. — Успях да запиша голяма част.
— Тогава ние трябва да…
— Не — пак ме прекъсва Далас и върти волана, докато се носим към магистралата. — В момента има само едно място, където трябва да отидем.
Глава 94
От предната седалка на белия микробус, паркиран на улицата, не беше трудно да се забележи Бийчър.
Или Далас.
Вече са двамата, помисли си шофьорът на микробуса, гледайки как черната им кола профуча и напусна „Света Елизабет“. Предстоеше му да се оправя и с двамата.
По изражението на Бийчър личеше колко е ужасен и още не може да се овладее. Далас не изглеждаше много по-добре.
Това нямаше значение за шофьора на белия микробус. Всичко се разви прекалено лошо и прекалено бързо.
Не му оставаше избор обаче. Бийчър никога нямаше да го разбере. Шофьорът посегна за миг към запалването, но после реши да почака, наблюдавайки как колата на Далас изкашля малко облаче дим и изчезна по улицата.
Моментът не беше подходящ да го забележат. И по-важно, той искаше да видя дали някой друг не ги следи.
Шофьорът остана там цяла минута, като наблюдаваше улицата и всяка паркирана кола наоколо. Никой не помръдна.
Отвъд портата главната алея навътре към „Света Елизабет“ беше изпълнена с вихрушка от оранжеви сирени. Охраната на учреждението. Несъмнено вече бяха натъпкали Нико с лекарства заради бъркотията, причинена от постъпката на бръснаря.
Шофьорът се изкуши да отиде там, но отново бе лишен от избор. Никога нямаше избор.