— На същото място ли? — попита бръснарят. — В Архива?
Клементин се върна обратно при мивката, беше го чувала да споменава Архива и преди.
— Намерих с вкус на сьомга — прекъсна я Нико, понесъл голям плик храна за котки под мишница. — Те обичат с вкус на сьомга.
В другия край на отделението бръснарят затвори телефона; предпочете да не среща погледа на Нико. Клементин остана до мивката, за да не изглежда не на място.
— Дали не забравихме нещо? — извика Нико към Клементин.
— Не мисля — отговори тя, спря водата и хвърли последен поглед към стаята на Ейтбол.
Определено се приближаваше. При необходимост дори имаше начин да влезе в Архива. Онзи мъж, чието име срещна във Фейсбук на страницата на гимназията.
За миг почувства познатия пристъп на вина. Не продължи дълго. Ако беше научила нещо през времето, прекарано с баща ѝ… Нямаше как да го избегне. Или да избяга.
Тя си беше такава или поне трябваше да бъде… ако искаше да открие истината.
— Готови сме — обяви Клементин, като крепеше пълната купа с вода, и последва баща си навън. — Взех всичко, което ни трябва.
Глава 96
— Не искам да го чувам — предупреди Тот, като вдигна слушалката от бюрото.
— Защо просто не ме изслушаш? — попита Хазей по телефона.
— Знаеш ли къде е Бийчър, или не?
— Не обвинявай мен. Снощи каза, че колата на Далас е маркирана и е достатъчно да го проследя с джипиеса.
— Точно това трябваше да направиш. Не даде ли газ към „Света Елизабет“ именно по тази причина? За да ги намериш. Е, там ли са, или не? — попита Тот.
— Колата е тук, разбира се. Но не е зле да видиш и какво друго има… виещи сирени… никакво влизане или излизане… пълна блокада. Когато пристигнах, половината им охрана се беше събрала около колата на Далас, докарана от Бийчър. Така че, да, сивата кола е все още на същото място и според джипиеса, както беше и преди половин час. Но ти обяснявам, Тот: Бийчър го няма тук… нито Клементин… Тук няма никого.
Тот погледна през широкия прозорец на „кошарата“ си надолу към Пенсилвания Авеню, после скъси обхвата, колкото да вижда само само прошарената си брада в отражението си.
— Нещо не е наред.
— Излишно е да изпадаме в паника.
— Не ме слушаш. Нещо не е наред, а Бийчър изчезна — настоя Тот. — Можем да овладеем положението само ако го намерим по някакъв начин.
— Добре. Нали ти го познаваш добре. Кажи ми какво ще направи сега?
Тот се замисли за момент. Обмисли го отново. Ала за първи път от дълго време нямаше никаква представа.
Глава 97
— Тя още ли не е казала „да“? — попита президентът.
— Не е толкова просто — отвърна младият помощник, докато влизаха в асансьора на Белия дом.
— Съвсем просто е, синко, каниш момичето да излезете, а тя казва „да“ или „не“ — подразни го Уолъс и намигна на служителя, който управляваше асансьора. — Искаш ли да издам президентски указ? Ще го напиша на ръка на хубава хартия: излез с моя помощник Патрик или ще ти бъдат повдигнати официални обвинения. Подписано от мен.
Младият помощник се засмя насила, преструвайки се, че не е чувал шегата поне петдесет пъти досега. Все пак нямаше нищо против. Както във всяка служба, всеки е щастлив, когато шефът е в добро настроение.
Вратата на асансьора се отвори на втория етаж на Белия дом, президентът направи остър завой надясно по коридора и помощникът разбра, че настроението е на път да стане още по-добро.
— Уведоми ли с кого ще се храни? — прошепна на помощника служителят в асансьора.
— Защо, мислиш, бърза толкова?
В далечния край на коридора президентът видя малката автентична джорджианска маса за сервиране, на която всеки ден поставяха сребърен поднос с изработени от плътна луксозна хартия малки табелки за местата. На всяка бе калиграфирано име и бяха подредени в две стройни колони в съответствие с реда за сядане на масата за всекидневния президентския обяд.
Днес обаче нямаше табелки за места. Нито схема за сядане.
Нито калиграфирани имена.
— Добре, кой е готов за макарони със сирене? — извика закачливо Уолъс, пляскайки с ръце, докато за последен път завиваше надясно, за да влезе в тясната семейна трапезария с бледожълти стени и дълга махагонова маса.
През повечето дни тук се събираха около две дузини хора. Днес масата беше подредена за двама. За него и Андрю.
— Няма макарони със сирене — обяви разочаровано едно осемгодишно момче с разрошена кестенява коса и блестящи сиви очи, същите като на баща му. — Казаха, че не може.