— Кой казва, че не може? — попита президентът.
Бавачката, която се грижеше за сина на Уолъс, стоеше пред трапезарията. Знаеше, че е по-добре да не влиза вътре. Сега тя поклати глава. Уолъс познаваше този поглед. Андрю бе ял макарони със сирене снощи. И вероятно предишната вечер.
— Нищо няма да му стане — заяви Уолъс. — Два пъти макарони със сирене.
Сивите очи на малкия Андрю светнаха, а Уолъс дори не можа да се престори, че сдържа усмивката си.
— И шоколадово мляко ли? — попита момчето.
— Не прекалявай — предупреди го Уолъс.
Беше трудно да си президент. Но още по-трудно беше да си баща в Белия дом. Затова поне веднъж седмично или най-малко веднъж на две седмици имаше обяд без прекъсвания, без персонал, без график, без доклади, без медии, без ВИП личности и без конгресмени, които ще гласуват, както искаш, ако ги каниш да обядват с теб в Белия дом.
В някои дни семейната трапезария трябваше да бъде точно такава. Семейна. Президентът махна игриво с ръка, за да се отърве от бавачката и другите служители, затвори вратата към трапезарията и светна лампите.
— Татко, имам два нови филма и намерих оня с водопроводчиците.
Андрю засия, отвори лаптопа си и го извъртя така, че и двамата да гледат. Натисна един клавиш и на монитора тръгна черно-бял епизод от „Тримата глупаци“. Като президент Уолъс можеше да използва киносалона на Белия дом долу. Ала като баща, точно както правеха много преди да спечели изборите, нямаше нищо по-хубаво от това, надвесен над порция макарони със сирене, да гледа класика заедно със сина си.
Чук, чук, чук.
Някой почука на вратата.
Уолъс се обърна, готов да излее гнева си върху някого от персонала. Вратата се отвори и той видя кой е.
— Ще отнеме само секунда — увери го д-р Палмиоти.
Президентът го изгори с поглед така, че по-късно щеше да му трябва лед. Палмиоти се вмъкна вътре, без да обръща внимание.
— Съжалявам, Андрю. Ще бъда бърз — лекарят се опитваше да звучи оптимистично. — Става въпрос за прическата ти — обърна се той към президента.
Палмиоти се наведе, зашепна в ухото му и Уолъс разбра, че обядът е свършил.
— Аз ще се заема. Ще се погрижа за това. И съжалявам — промърмори Палмиоти. — Починал е. Намерили са го мъртъв. Със срязани китки.
Президентът кимна, все едно бе чул бейзболен резултат, и се вгледа през масата в осемгодишния си син.
— Сега трябва да тръгваш, нали? — попита момчето баща си, когато Палмиоти излезе от стаята.
— Шегуваш ли се? — Президентът посегна към лаптопа и натисна клавиша за възпроизвеждане. — Кой татко ще пропусне макарони и сирене с момчето си?
Музиката свиреше, а Mo, Лари и Кърли скачаха на екрана. Седнал в полутъмната стая, Уолъс слушаше как синът му се смее неудържимо, и се насилваше да не мисли за мъртвия си приятел, когото познаваше откакто беше на почти същата възраст като неговото момче.
Глава 98
— Не е нужно да идваш, ако не искаш — уверява ме Далас.
— Ще дойда — настоявам. — Само че… в Пещерите? — питам от пътническата седалка. — Много са далеч.
— В Пенсилвания са — уточнява Далас, стиснал волана с две ръце. — Само ще пресечем Мериленд и стигаме до съоръжението.
Знам за какво говори. В нашата сграда в центъра се съхраняват над 1,9 милиарда страници документи. Други 4,3 милиарда са в Колидж Парк, Мериленд. А има допълнителни хранилища на места като Сюитланд, Мериленд, чиято сграда е с размерите на повече от двайсет футболни игрища и побира над 9,7 милиарда документа. Но понеже най-важният проблем и най-големият разход при съхранението на документи е стайната температура, Архивът спестява милиони долари всяка година, като използва природния студ на подземните пещери из цялата страна — от Лийс Съмит, Мисури… до Ленекса, Канзас… и до, в случая с документите, идващи от Охайо, пещерите в Бойърс, Пенсилвания.
— Ще ти задам един последен въпрос — очите ми улавят собственото ми отражение в стъклото. — Когато беше в кабинета… защо вдигна моя телефон?
— Какво?
— Преди това. След като се махнахме от гробището, ти се върна в Архива, а аз отидох да видя Нико. Каза, че са се обадили и си говорил със самия господин Хармън — имам предвид човека от Президентския архив, на когото се позвъних от гробището. — Каза, че докато те не намерят нещо в старите регистри от колежа на Уолъс…
— Казах, че няма да намерят.
— …все пак бях прав за едно: нашият персонал в Архива събира всеки документ от всяко място, посетено от Уолъс, включително началното училище, основното и… дори записите от болницата, в която е роден.