— Дори самият Исус да слезе и да претърси тази кола, никога няма да бъде в състояние да я проследи.
— Аз я карах. Няма ли да я свържат с мен?
— Казаха да не се притесняваш и за това.
— Значи така? От Кръга Кулпър само махват с ръка и магически се оправят с всичко?
— Това не е магия, Бийчър. Това е лоялност. Лоялност и ефективност. Ще стигнат там много преди ченгетата, а после… ами… помисли какво виждаш при Уолъс и Палмиоти. Особено в този град никога не подценявай силата на лоялността.
— Не я подценявам. Ето защо, когато всичко се уреди… — Поемам си дъх и си помислям отново за онзи човек от Хирошима. — Искам да ме запознаеш.
— За какво говориш?
— С тях. С Кръга Кулпър. Когато всичко това свърши, искам да вляза.
— Бийчър, адреналинът те изпълва…
— Не е от адреналина. И не е някаква глупава фантазия за отмъщение. Давам си сметка какво направи с мен Клементин. Аз ѝ позволих да го направи. Но когато бях в колата в „Света Елизабет“, когато си мислех, че бръснарят се готви да вдигне острието и да ми пререже гърлото… чаках животът ми да премине пред очите ми… или някакво свръхпросветление, или някакви забавени кадри, или да изникнат каквито и да са други клишета. А вместо това само мислех, че чувствам нещата… правилно. Има ли някакъв смисъл?
— Няма никакъв смисъл.
— Не че съм бил на път да бъда убит, е правилно. Правилно в смисъл, че когато бях на онова място… когато бях в опасност… ме обзе усещането, че съм разтърсен и събуден. След Айрис… след всичко, причинено ми от нея… се оставих да потъна в сън. Знаеш ли какво е да се оставиш да заспиш и да се загубиш сред надеждите да погребеш най-лошите страхове в живота си? Това беше едно от нещата, за които Клементин не излъга: не бях влюбен в миналото. Бях ужасен от собственото си бъдеще, а после се появи тя и в нейно лице видях своя втори шанс. Но тя не беше. Това е. Искам си втория шанс. Сякаш животът ми най-накрая доби смисъл.
— Все още адреналинът говори.
— Не е адреналинът. А онова, заради което сме тук, Далас. Заради което мислех, че съм тук, а вместо това… Знаеш ли колко години прекарах, загледан в стари книги, въобразявайки си, че докосвам историята? Но историята не е там. — Взирам се в огледалото за обратно виждане и се навеждам настрани, за да престана да гледам отражението си. — През цялото време очаквах Клементин да възроди живота ми. Когато обаче имаш чувството, че животът ти е мъртъв, само един човек може да те върне към него. Аз мога да го направя, Далас.
— Сигурно. Можеш да направиш много неща. Но не за това си предназначен.
— Не ме слушаш — хвърлям му дълъг настойчив поглед. — Виж живота ми. Уморен съм да върша това, за което съм предназначен.
От мястото на водача Далас се взира към мен по същия начин, докато с горните си зъби дъвче кичура косми под долната си устна.
— Мога да го направя — настоявам. — Готов съм.
Той не отронва нито дума.
И тогава, докато се носим към Пещерите за доказателството и за документите, които ще сложат край на тази бъркотия, най-накрая той се обажда:
— Знаеш ли, Бийчър… Мисля, че си прав.
Глава 99
Карла Лий разбра, че денят ще бъде лош. Разбра го, когато двегодишният ѝ син се събуди в 5,40 сутринта и скокна, готов да си играе. Разбра го, когато жълтата кутийка маргарин за сутрешното ѝ хлебче се оказа съвсем празна, а нейният съпруг я бе прибрал в хладилника. И го разбра, когато бързаше да се прибере от срещата в три следобед и видя мъртвото животно на Франклин Роуд.
И преди беше виждала умрели животни на магистралата. В тези части на Западна Пенсилвания винаги се намираха елени, лисици и множество опосуми без късмет. Карла дори беше спирала заради някои (като собственик на куче сърце не ѝ даваше просто да отмине, ако е куче).
Но тук, на хълмистата улица със слабо движение Франклин Роуд, ако някой видеше мъртво животно, то никога не изглеждаше така.
Карла не успя да различи даже козината… не съумя да каже дори какъв вид създание е било. Животното беше… При навлизането в плавния завой с кафявата си очукана тойота „Камри“ Карла присви очи. Нямаше друг начин да го каже. Животното беше премазано. Премазвано многократно. Хората вероятно дори не са го виждали, ако са карали бързо иззад завоя. Ала Карла беше майка. С три деца. И собственица на сладка малтийска болонка, която се изпишкваше на пода всеки път, когато някой влизаше през вратата. От години не беше навлизала с висока скорост в завои.
Поради тази причина ѝ се откри отличен изглед към горкото същество, превърнато в каша от разбъркани червени и черни вътрешности, покрити с мухи.