Щом прочитам думите, мозъкът ми прескача на…
Мамка му! Кафето на Орландо.
— Не, не там — умолявам Клементин точно когато тя е на път да седне и да остави отхлупената чаша върху бюрото на президента. — Ако се разлее…
Пресягам се да я взема, тя отдръпва ръка, за да я защити. Толкова ни трябва. Обратната страна на дланта ми се плъзва по стиропора, чашата се килва и светлокафявата течност потича по бюрото към ръба от страната на Клементин. Водопад от кафе се излива и руква на лъкатушеща струя по излъскания под.
Трябва да почистим, преди президентът…
Клементин се отдръпва, за да избегне бъркотията, краката ѝ се блъсват в стола и го събарят назад.
— Орландо, иди за салфетки! — извиквам и събличам синята си престилка, за да я използвам като бърсалка.
Дървеният стол се удря в пода с трясък… последван от странен кух тътен.
Обръщам се точно навреме, за да видя как от седалката му се откача квадратна дъска, пада на земята и разкрива очертанията на предмет, скрит под нея.
Кафето продължава да капе от бюрото, но шуртенето му по пода вече се забавя.
Гърлото ми се свива.
И тогава за първи път виждам добре какво явно е било пъхнато в малкото скривалище в стола, а сега лежи долу, точно на пътя на разширяващата се локва кафе. Наподобява малка папка.
— Бийч? — шепне Орландо зад мен.
— Какво?
— Не си имал представа, че е там, моля те, кажи ми го.
— Нямам представа. Кълна се в Бога.
Той вдига чашата с кафе и допива на една глътка остатъка. Докато вълшебният ключ пари на гърдите ми, разбирам, че мисли същото като мен: ако това е сложено тук за или, още по-лошо, от президента…
— Бийч? — повтаря той, докато локвата кафе бавно се просмуква в папката.
— Какво?
— Свършено е с нас.
— Да.
Глава 4
Преди седемнайсет години
Сагамор, Уисконсин
Младата Клементин Кей изтича по заснежената пътека и застана пред дървените стъпала на малката къща със зелени капаци на прозорците. Увери се, че тръгва да стъпва на стълбите първо с левия крак. Според майка ѝ повечето хора пристъпвали първо с десния крак. „Ама слушай, Клеми — обичаше да казва майка ѝ, — какво му е забавното да си като повечето хора?“
Дори и сега, само на тринайсет години, Клементин знаеше отговора. Стигна до входната врата и не позвъни на звънеца, който правеше „динг“, но никога „донг“. Нямаше нужда да звъни.
Беше подготвена. Имаше ключ и се вмъкна вътре.
При отварянето на вратата я лъхна аромат на розова вода; тя нито извика, нито попита дали има някой вкъщи. Знаеше, че никой няма да отговори. Майка ѝ все още пътуваше за три концерта в Сейнт Луис — значи щеше да се върне чак следващата седмица.
Клементин въобще не се притесняваше кой ще ѝ помогне с домашните или какво ще яде за вечеря. Беше привикнала да се оправя сама. Плюс това знаеше да готви. Тази вечер сигурно щеше да си направи яхния с наденица.
Всъщност, когато Клементин се измъкна от зимното яке и го остави да падне на пода, покрит с линолеум, където то се спихна и се просна като тяло без кости, тя беше широко усмихната. Бързо погъделичка по муцунките две от трите рижи котки, които майка ѝ беше прибрала при различни пътувания, влетя в претрупаната с вещи всекидневна, включи CD плеъра, закрепен несигурно на ръба на лавицата, и сложи в него диска със заглавие „Най-големите хитове на Пени Максуел“.
Пени не беше само любимата певица на Клементин. Пени беше майката на Клементин и все още имаше близо 300 екземпляра от своите сидита с „Най-големите хитове“, натрупани в килера, под леглото, в багажника и на задната седалка на колата. Бяха плод на една от мозъчните атаки на майка ѝ, в които имаше повече атака, отколкото мозък. („Ако издадеш първо „Най-големите хитове“, те ще се продават по-бързо, защото хората ще си мислят, че пропускат нещо.“) Клементин не забелязваше. За нея това беше животът.
И наистина, когато мелодията зазвуча и виртуозният пасаж на тромпета заглъхна във въздуха, Клементин затвори очи и се потопи в познатия дрезгав глас, пял ѝ за лека нощ същата песен, „Бог да благослови детето“ на Били Холидей, още докато беше бебе.
Мама може да има, татко може да има,
но Бог да благослови детето, което има свои…
Клементин нямаше представа, че майка ѝ е променила думите, та да се отнасят за малко момиченце. Както и нямаше представа, че Били Холидей е написала песента след особено жесток скандал за пари със собствената си майка. Но точно там, докато стоеше във всекидневната и се люлееше напред-назад във въображаем танц, както правеше винаги с майка си след училище, тринайсетгодишната Клементин Кей не беше тъжна, задето е сама… или защото трябва да готви вечеря… или дори че се налага да се грижи за себе си.